Двамата му преводачи разпространиха чрез свои съмишленици тая легенда навред в тила на инките. И с нея им нанесоха по-големи поражения от най-многочислената, въоръжена до зъби армия. Вляха дух на надежда и бунт в гърдите на потиснатите.
Няколко пъти бе пращал Писаро посланици при Атауалпа да го увери, че идва като приятел. Продължаваше настойчиво да го убеждава и сега. Да печели време. Надяваше се още няколко десетхилядни отряди да се присъединят към войската му: карате, чибчи, аймара, тупинамба. Всеки ден ги очакваше. Без колебание навлезе в Кахамалка, изоставена от жителите й, след като изпрати ново посланичество при великия инка начело с брат си Ернандо. Преводач беше Фелипильо. Пратениците се върнаха скоро. Атауалпа, който правел бани в минералния извор над града, ги приел радушно. И обещал на другия ден той сам да дойде за преговори.
Идеята беше на Фелипильо.
— Капитане — рече той. — Дойде и моят ден. Атауалпа сам влезе в капана. Остави ми го вече!
Ала Писаро, който не беше толкова безразсъден, не мислеше само за отмъщение като Фелипильо и Уанай. Той искаше да живее, искаше да постигне великата си цел. И реши другото — подлостта, която го обезсмърти.
Отвърна му така:
— Ще имаш възможност да му отмъстиш после. И то по-жестоко.
Когато на другата вечер Атауалпа се зададе, Писаро разстави засади от своите войници по всички улички, които водеха към площада.
Великият инка влезе в града, носен на златен трон от десетина носачи, охраняван от въоръжени с копия войници в сини туники, придружаван от сановниците си с червено-бели туники и родствениците си изцяло в бяло. Челото му бе препасано с пурпурна ляута, а ушите му, уши на истински аристократ — дългоух, бяха изтеглени до раменете с тежки златни обеци. Върху гърдите му блестеше огърлица с изумруди. Пред него вървяха слуги и метяха пътя му с китки от пера.
Площадът беше съвсем пуст, безлюден. Атауалпа, едър, надменен, с кръвясали диви очи, се озърна озадачен. Тогава насреща му излезе доминиканецът Валверде с кръст и библия в ръце. Съпровождан от Фелипильо. Той пристъпи напред и му заговори на испански. Уанай, който надзърташе от съседната сграда, знаеше какво — поучаваше го в правата вяра. Поднесе му евангелието да го целуне. Смутен от такова неочаквано посрещане, Атауалпа неволно го бутна на земята.
Валверде изкрещя, побеснял от див фанатизъм:
— Убийте го! Той оскверни свещеното писание!
В същия миг скритите испанци връхлетяха. Схватката беше кратка. Почти безоръжната свита на великия инка беше изклана до крак пред очите му. Сам Франсиско Писаро се хвърли в боя, измъкна за косите инката и го върза.
Фелипильо тържествуваше. Уанай пък мечтаеше за деня, когато и той щеше да види в такова положение Тупак Уалпа, омразния първожрец.
Още същата вечер Уанай каза на Писаро:
— Сега Тауантинсую е в твоите ръце. Докато е жив, сапа инка е самодържец в Тауантинсую. Остава ти само да му заповядаш.
Тъй цялата петдесетхилядна инкска армия се предаде на победителя. Ериандо Писаро настояваше да бъде избита до крак. Уанай обаче предложи друго:
— По-добре ги пусни! Това не са доброволци като твоите солдати. Насила са изтръгнати от домовете им. Повече полза ще имаш, ако ги освободиш. Защото ще те славят. Сапа инка ги пращаше на смърт, ти ще ги пратиш към живота.
И Писаро, който, макар че не умееше да чете нито инкските кипуси, нито своето писмо, не беше толкова глупав, го послуша. Освободи ги. И те се пръснаха по цялата страна, като славословеха великодушния победител.
Чак сега Писаро като че ли се смути, като че ли се уплаши от лудия си успех. Напразно Фелипильо и Уанай го подканяха да бърза към Куско. Защото нямаха търпение да чакат повече. Неудържимо ги примамваха към столицата черните очи на две красавици: едната — жена на Атауалпа, другата — девойка на Слънцето. Но Писаро чакаше подкрепление. Убеден беше, все още беше мощно тауантинсуйското царство. Нямаше да падне тъй лесно.
В туй време Уанай бе поопознал съюзниците си. Той искрено се възхищаваше от безумната им смелост, а в същото време недоумяваше пред непонятната им алчност за злато. И тъй реши да ги раздвижи. Веднъж, като преводач между Атауалпа и Писаро, той допълни превода си на рума сими със следните думи:
— Сапа инка, обещай им злато! Сълзите на Инти. Да се откупиш.
А беше сигурен, че Писаро никога нямаше да изпусне могъщия си пленник, на когото залагаше всичко.
И Атауалпа се подведе.
— Ако ме пуснеш — рече той на Писаро, — ще ти дам много злато.
— Колко? — запита Писаро.
Великият инка стана и вдигна ръка до стената: