Павлов не можа да сдържи вика си. Нямаше друга надежда.
— Лемолемо! — и повтори. — Лемолемо!
Индианецът се сепна. Тоя път не успя да се овладее. Наруши обичая, забрави задължението си като воин и син на вожд. С два скока се намери до него, сряза въжетата му и го изтегли настрана. Обля го с едно гърне гуарана, от което замаяните мравки изоставиха плячката си.
Чак тогава се досети какво е сторил и се просна в краката на баща си.
— Прости ми! — рече той. — Ако Лемолемо се бе забавил, щеше да бъде късно.
Тасулинги запита строго:
— Даваш ли си отчет какво стори? Известно ли ти е, че бледоликият е осъден?
— Аз зная — рече той все така прострян на земята. — Нека да знае и Тасулинги. И цялото племе. Бледоликият не е враг на меднокожите. Бледоликият е също лечител, бял каляуайха. И е приятел на Лемолемо.
После набързо разправи на всички какво бе сторил за него Павлов. Речта му беше искрена и убедителна. При всяка негова дума множеството кимаше в знак на съгласие, повтаряше думите му. И накрай, когато Лемолемо описа как пистолеросът Алваро е вързал доктора, самият Тасулинги вдигна ръце.
— Ясно е! — рече той. — Врагът на нашия враг е наш приятел. Нека белият бъде свободен. Но да си иде веднага, преди да е видял Свещената пещера, преди да е пожелал да я види. Тогава никой не би могъл да го спаси: ни Лемолемо, ни Тасулинги.
Тълпата се разотиде, отстъпи по-далеч от дървото, около което сновяха настървено излъганите мравки, преди да се приберат в гнездата си из клоните.
Лемолемо се поклони на Павлов:
— Аз ти дължах един живот, мой старши брате. Ето, връщам ти го!
И го поведе към колибата си да го нагости преди отпътуването му. Чак тогава видя Аруява, положен върху носилката в колибата на главния каляуайха, заобиколен от най-вещите знахари.
Лемолемо пристъпи напред, клекна до носилката. Аруява го позна.
— Лемолемо! — пошепна. — Брате! Помогнете ми! Нека Уаюкума помоли Инти да удължи живота ми! Само два дни живот и сила искам още. Колкото да догоня бледоликия убиец. Да изпълня присъдата. И после да умра. Спокоен, че съм изкупил греха си.
Лемолемо замълча замислен. Дълбоки бразди издълбаха лицето му. Тежко решение му предстоеше. И той реши. Той беше каляуайха. Нямаше съмнение — Аруява умираше, гаснеше бързо. Можеше ли да го остави да умре така, измъчен, отчаян, обезверен? Не беше ли по-добре другото? Да му даде последна утеха, покой пред смъртта. Белите също лъжеха, но лъжеха за зло. Той щеше да излъже за добро.
И рече с пресъхнали устни:
— Аруява, бледоликият убиец е заловен. Воините го водят насам. Скоро ще го поставим под ташизейро. Можеш спокойно да идеш при прадедите.
Умиращият го изгледа с широко отворени очи. Съмнението скоро изчезна от зениците му. Тъй е устроена човешката душа. Вярва това, което желае. И той повярва приятелската лъжа.
Устните му пошепнаха едва чуто:
— Благодаря ти, Инти!
И притихна. Върху лицето му замръзна доволна усмивка.
Павлов бързаше. Останал бе само да изслуша разказа на Лемолемо. И от него научи как се бе спасил той от плена на Алваро, като се бе хвърлил в развълнуваната река и се бе качил върху гърба на делфина. И как делфинът го бе отнесъл на брега, където и сега продължаваше да обикаля неспокойно. Разправи му и другото. Павлов бе разбрал, че Алваро е негодник, прикрит зад благоприлична външност. Уверен беше, че и Жоао е не по-малък негодник. Ала това, което научи сега, го потресе. Наемният убиец винаги го бе отвращавал. А тъкмо това му разправи Лемолемо, като му описа цялата злополучна експедиция на пистолеросите и всичко, което знаеше за миналите им подвизи.
Павлов, все тъй разпален и невъздържан както винаги, отново почувства, че го овладява познатият неудържим порив. Петнадесетгодишният романтик у него се събуди отново, видял някаква нова цел, нова задача, за която заслужаваше да се бори. Единствен той познаваше двамата оцелели бандити, единствен той беше длъжен да ги обезвреди, да ги изправи пред съда, за да получат онова, което заслужаваха. Нямаше право да мълчи повече.
И още нещо. Длъжен беше да намери Алваро и за друго. Да си вземе серума. Нямаше право да остави такава мощ в ръцете на един престъпник. Това пък беше гласът на честния учен.
Смятаха, че не се разделят завинаги. Уговориха се така — когато стане нужда, Павлов да каже на първия срещнат истински индианец, че търси каляуайха Лемолемо. И само след две недели Лемолемо щеше да дойде — като свидетел, като приятел, като другар.
Ученият запаса пистолета, метна пушката през рамо и скочи в пирогата, която му даде Лемолемо. Двамата гребци, които щяха да го придружат до пристанището, където щеше да се качи на кораба, му превързаха очите. Тасулинги предпочете да е сигурен. Дори добър човек, дори и приятел, по-добре беше никой да не знае пътя към племето. И към Свещената пещера, която беше длъжен да опази.