— Значи тъй! — подвикна му Жоао усмихнат. — Заслужавал съм електрически стол, така ли?
Павлов не отговори. Осъзнал бе напълно, че се бе захванал с нещо, за което бе напълно негоден.
— Аз не разполагам с електрически стол — рече кабокло. — Затова пък имам нещо не по-малко жестоко… Имам аримна. Знаеш ли какво е аримна?
Павлов го знаеше. Тъй някои индианци наричат тембладора, електрическата змиорка. И погледна надолу. В прозрачната вода се гънеха няколко десетки змийски тела с различна дължина — от метър до три метра. При всяка извивка под тъмномаслинените им гърбове просветваха оранжевите им кореми.
Жоао поотпусна въжето и пленникът му докосна с ходила водата. В същия миг болезнена тръпка разтърси тялото му, сви сухожилията му. Ясно, змиорките вече бяха раздразнени и бързаха да го атакуват отдалеч.
Кабокло придърпа жертвата си нагоре.
— Не е роден тоя, който ще постави Жоао на електрическия стол. Още по-малко някакво си докторче. На мене ми е писана друго — злато. Сред камари от злато ще се рови Жоао, преди да умре.
Павлов го слушаше мълчаливо. Какво друго му оставаше?
Метисът добави:
— Сглупил си, докторе! Не е трябвало да слушаш дивака. Защото заради туй ще трябва да умреш.
Ученият вече бе разбрал. И гласът, и погледът на пистолероса издаваха решението му. Щеше да го убие, без да му мигне окото. От страх да не бъде издаден. Страхът по начало ражда жестокостта. А Павлов сам си заслужи тая участ. Всяка грешка се плаща, по-евтино или по-скъпо. Тая последната трябваше да плати с живота си. Каза, каквото му хрумна най-първо:
— Ще ме убиеш, нищо по-лесно от това. Но после ще отговаряш и за моето убийство.
— Ще отговарям, ако някой разбере. Всички ще мислят, че си станал жертва на дивите индиоси.
— Всяко престъпление накрай бива наказано.
Павлов сам почувства наивността на последните си думи. Прозвучаха му като черковна проповед.
Кабокло въобще не им обърна внимание.
— Преди това — рече той — искам да ми кажеш нещо.
Какво ли щеше да го пита? Павлов неволно вдигна поглед нагоре към шумнатия горски склоп. Прелитаха огромни сини пеперуди морфо, крещяха шарени ара, чукаше като детска картечница златожълт кълвач. Отсреща, в клоните, беше увиснал като ленивец дървесен мравояд, понесъл на гръб малкото си. Покрай главата му се въртеше колибри, което приличаше досущ на пеперудка сфинкс. А по земята през гъстия плаун пълзеше стадо риби. Това бяха дораси, които, види се, бягаха от навлезлите в залива змиорки. По суша те могат да изминават до двадесетина километра. Сам се учуди, че пред надвисналата над главата му опасност беше в състояние да забелязва такива дреболии.
Жоао разклати въжето и то се впи още по-болезнено в китките му.
— Казвай! — изсумтя той. — Защо гониш Алваро?
— Ти знаеш, защото ми открадна серума…
— Е?
— Този, в когото се впръска, може да полудее.
— Какво те е еня това?
— Как какво? Имам съвест…
— Я остави тези мисионерски приказки! Има нещо друго. Страх те е, че Алваро ще грабне богатството.
Павлов погледна надолу. Над водата ту една, ту друга змиорка подаваше глава, вдъхваше шумно въздух и се гмуркаше надолу за още няколко минути, докато отново почувстваше нужда от кислород. Иначе щеше да се задуши. Това е тембладорът — риба, която може да се удави.
Измъченият простена от болка:
— Няма никакво богатство…
Но Жоао сви устни в насмешлива гримаса:
— Тая не минава, докторе!
— Вярвай ми, нищо няма!
— Има, има! Симпатягата не се захваща с работа без сигурна печалба. И ти ще ми разправиш всичко. Премълчиш ли, знай, не само от електрически стол се умира. И от това…
Той разклати въжето.
— Припомни си! Защото…
— Друго не знам! — извика Павлов, задъхан, омаломощен от мъчението.
— Ще се подсетиш! — засмя се самодоволно метисът и отпусна въжето.
Краката на жертвата му се натопиха във водата. Електрическият ток прониза цялото тяло, разтърси го. Сърцето му забъхта пресилено. Една гъвкава сянка се стрелна нагоре, докосна го леко. И електрическият удар го блъсна с цялата си сила. Сгърчи дробовете му. Всичките му мускули затрептяха конвулсивно, опънаха се, като че ли в следния миг щяха да се скъсат. Очите му щяха да изскочат от орбитите си. Притъмня му.
Когато погледът му отново се проясни, Павлов се видя все така увиснал над водата, а мъчителят му го изчакваше търпеливо да дойде в съзнание. Беше вързал въжето за една палма. Изглежда, отдавна го чакаше.