Лемолемо го позна — Алваро!
Сам Инти го наказваше — със смъртта, която му бяха отредили каляуайхите.
Лемолемо само трябваше да изчака, да види края му, да се увери. И тогава да се върне, та да разкаже в племето си за новото чудо, за божественото наказание.
Изведнъж той ококори очи. Потресен. Из пазвата на безпомощно търкалящия се сред мравешкото гъмжило бледолик се бе изсулил сред тревите кипусът с тринадесетте шнура и златното късче.
Лемолемо знаеше, всички в племето го знаеха. Това беше заветът на дедите, предаван от баща на син. Някога ще дойдат мъже, легендата не казваше меднокожи, бледолици или черни, които ще носят кипус с тринадесет шнура. Тринадесет е магическо число, а златната бучка е дар за Инти. Никой друг няма право да се приближи до Свещената пещера, никой няма право дори да спре поглед върху нея. Само този, който носи кипуса. Той става вожд на племето. Веднага, без никаква уговорка. Той има право да властва над цялото племе. На него са длъжни да се покоряват и Тасулинги, и Уаюкума, и Рауни. От тоя ден губи силата си и безусловното табу върху Свещената пещера. Инти освобождава каляуайхите от обета да я пазят…
С един скок Лемолемо се озова до нещастника. Грабна го под мишниците и с втори скок се измъкна от смъртоносния жив порой. Натопи го веднага във водата, която отвлече останалите по тялото му мравки.
После го изнесе на брега и се просна по очи в нозете му, заговори му на тайния език. Не допускаше, че пратеникът на Инти няма да го разбере:
— Господарю, Лемолемо е твой роб. Лемолемо чака заповедите ти.
Алваро се досети начаса, макар че не разбираше ни думичка от бръщолевенето му. В целия свят поклонът означава едно и също — подчинение.
И той побърза да се възползва от неочаквания обрат на съдбата. Оцени изведнъж каква власт му даваше кипусът. С негова помощ, и с помощта на тоя дивак, който с всичко издаваше своето безпрекословно послушание, можеше да постигне по-леко целта си, отколкото с цяла рота пистолероси.
Ала и тоя път нелепият случай обърка плановете, които се бяха зародили в главата му. Делфинът на Лемолемо не можеше да допусне, че хората са различни, че се мразят, че Жоао например може да е смъртен враг на приятеля му. Когато бе чул вика му за помощ, бото се бе втурнал презглава нататък и бе подложил якия си гръб под потъващото тяло. Удържал го бе над водата, макар че Жоао, обезумял от страх пред новодошлото чудовище, бе отскочил от него. Няколко пъти бе опитвал ужасеният кабокло да се отърве от тая дива настойчивост. Накрая се бе предал. Отпуснал се бе върху му, изтощен, примирен. Тогава бото бе понесъл обезсиления си ездач подир лодката на своя приятел. Поддал се бе на първия си порив. Нещо имаше в неговата душа — способност да преценява, че падналият във водата човек се нуждае от помощ, или прост инстинкт, както ни убеждават трезвомислещите учени — но каквото и да бе то, първото решение на бото беше правилно. Човекът не е нагоден за водата, човекът трябва да бъде изваден на брега. И делфинът стори това. Второто решение, на пръв поглед неразумно, несъгласувано с приятелските чувства към Лемолемо, всъщност пак беше логично, според простата естествена логика. Хората живеят в общества. А Лемолемо беше сам, сам беше и тоя удавник. Защо да не ги събере, защо да не отнесе тоя човек при Лемолемо?
Какво ли бе станало в неговата животинска душа, какъв ли мисловен процес, какви ли закони на логиката движеха неговите постъпки? Безразлично от подбудите, последицата беше една-единствена. Бото достигна брега, когато Лемолемо вече се бе прострял в краката на Алваро, и остави ездача си в плитчината. После избърза да се отдалечи от нея и там, доволен от себе си, заподскача радостно.
Смаян от станалото, Жоао остана така проснат върху крайбрежната тиня няколко минути, преди да дойде на себе си. И първата мисъл, която му хрумна, беше: „Не се губи така Жоао! Писано му е друго!“ Той се надигна, хвърли бърз поглед насреща.
— Ай, Хесус! О, Исусе!
Не можа да си обясни обстановката, не можа да си представи дори какво въздействие бе оказал инкският кипус над смъртния му враг. Забеляза само безпомощните движения на полуслепия Алваро. И гърба на врага му. Допусна само една възможност — че дивакът е нападнал приятеля му, че го измъчва сега, че в следния миг ще го убие.
Метисът тръгна нататък пълзешком. Пътя му препречи поток, широк десетина крачки. Не можеше да го прескочи. Пък и не опита да го прегази. Във водата се стрелкаха черни сенки — пиранхи. А зад гърба му се промъкваше триметрова змия чушупи. За нея говорят, че гони хората. Говорят също, че впръсква отровата в тялото ти само като те погледне. От разстояние.