Из града все още се разпореждаха пратениците на Писаро, които търсеха злато, събираха откупа, който им бе обещал Атауалпа за живота си. Никой в столицата още не подозираше каква участ са му отредили брадатите.
Уанай намери Манко в двореца му. И както беше коленичил пред него, извади кипуса от пазвата си, та му го предаде.
— Слушай, сине на Инти! — рече Уанай. — Брадатият ще убие Атауалпа.
— Този братоубиец си го заслужава.
— Да, но Тупак Уалпа ще бъде новият сапа инка.
Манко скочи. И посегна към меча си.
— Кой ти каза?
— Брадатият.
— Не може да бъде! — избухна Манко. — Тупак Уалпа е със смесена кръв. След баща ми Уаскар аз съм законният наследник. Само в моите вени тече чиста инкска кръв.
— И Атауалпа беше със смесена кръв. Той ме изпрати при теб. Защото той те смята за законен наследник. Каза тъй: „След моята смърт Манко да препаше червената превръзка на сапа инка. Той я заслужава, а не Тупак Уалпа, който е подлец.“
И погледна лицето на Манко, което беше потъмняло от гняв. Ясно, улучил бе това, което целеше. Отсега бе противопоставил най-важния инка срещу смъртния си враг. Семето на омразата и завистта, което бе посял, трябваше да даде бърз плод. Да ускори часа на отмъщението. Защото Килеи не биваше да чака.
Манко, успял отново да се овладее, приел предишната си царствена осанка, запита властно:
— А какво желае Атауалпа?
Уанай се поклони.
— Царственият кипус говори: „Събери останалото злато, още незаграбено от брадатите, и го скрий там, където те няма да го намерят!“
И след кратко мълчание добави:
— Където няма да го намери и Тупак Уалпа. Защото ако попадне в ръцете му, той ще го даде на испанците. Да плати инкската ляута.
Манко отсече:
— Кипусът на Атауалпа заповядва да скрием златото при тринадесетата планина на огъня, при Сангай. Ние ще го скрием другаде. Та ако Атауалпа е предал и другиму това, да не го намерят.
Още същия ден той изпрати Уанай като свой довереник при съмишлениците си с кипуса на великия инка. И само за няколко седмици златото от другите градове изчезна. Храмовете и дворците се оголиха. В инкската държава имаше дисциплина. Макар и пленник, Атауалпа все още беше сапа инка. Волята му се изпълняваше безпрекословно. Двадесет хиляди носачи, които се сменяваха по пътя, помъкнаха златото по най-затънтените пътеки. Помъкнаха го натам, където испанец не би достигнал, където не биха го видели и испанските съгледвачи. Надолу, към непроходимата селва. Щяха да го приберат там, където е най-сигурно. Планината е гъсто населена. Все някой ще види, все някой ще издаде. Но долу, в знойната гора, сред дивите племена, при ловците на глави, има тайна пещера с укрепление на върха, откъдето инките владеят околността. Там инкските войници се оттеглят при опасност. Там бледолиците никога няма да го открият. Вместо при тринадесетия вулкан щяха да скрият съкровището при тринадесетия приток на Великата река. И волята на кипуса по смисъл щеше да се изпълни.
Не минаха през Куско. Не посегнаха към неговото злато, защото пратениците на Писаро все още се въртяха там. Уанай едва се сдържа да не влезе в града, да не направи опит за среща с любимата си. Очакваше го дълъг път. Много месеци бяха потребни, докато достигне целта, още повече — докато се върне назад. Чак тогава можеше да се яви при Писаро и да му заяви: „Ето златото! Това, за което мечтаеш! Дай ми Тупак Уалпа! И Килеи!“
Още в началото на пътя ги настигна часка — вестоносец. Донесе зловещата вест. Присъдата над Атауалпа вече била изпълнена. За да се спаси, осъденият велик инка се бе съгласил да приеме християнството. Уж правилно бе постъпил. Нали така бе мислил и Уанай. В Кориканча има храмове на много богове: на Слънцето, Луната, Мълнията, Огъня, Смъртта. Имаше място за един нов бог — на Милосърдието. Макар че нито Уанай, нито Атауалпа виждаха у бледолиците милосърдие. Този бог на милосърдието обаче не се бе смилил над Атауалпа. Никой не му бе помогнал. Нито новият, нито старите божества. Инти, Лъчезарният, не изгори безсрамните нахлуватели; мълча и Виракоча; Иляпа не ги порази с мълниите си. Дали бяха забравили любимците си — Инти да забрави сина си; или пък, както шушукаха някои волнодумци, всъщност нямаше никакви богове, а само „тия отгоре“ ги бяха измислили, за да сплашват с тях „тия отдолу“?
Като израз на милосърдие Писаро бе отменил наказанието на Атауалпа, заменил бе кладата с удушаване. И го бяха удушили. Бяха му устроили величествено погребение, което бе отслужил Валверде, а Писаро се бе обливал в сълзи. После, веднага след погребението, бе положил върху челото на Тупак Уалпа царствената ляута — държавата не можеше да съществува без велик инка. Убиецът на предишния сапа инка бе определил кой да бъде новият.