Уанай мълчеше, престанал да диша дори, потресен, смазан от ужас.
Така, като замаян, се раздели със сродника си. И тръгна направо, без да се пази, без да поглежда встрани. Часовите кръстосаха алебардите си пред него.
— Кажете на командира, че е дошъл Уанай!
Само това. И след минута го въведоха.
Писаро го посрещна усмихнат.
— Да си призная, допуснах, че си ме измамил.
Посетителят му го гледаше упорито.
— Уанай не лъже. Уанай изпълни задачата си. И чака да види ще спази ли своята дума и Франсиско Писаро.
Конквистадорът го изгледа проницателно. Ядна искра проблесна в очите му.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Кога ще ми дадеш Тупак Уалпа?
Писаро зарови ръка в брадата си. Дали да му каже, че Тупак Уалпа вече бе умрял по пътя насам? И ако му го кажеше, дали тогава тоя смръщен червенокож нямаше да скрие тайната си?
— И това ще стане. По-скоро, отколкото предполагаш. Само кажи къде е съкровището?
Уанай поклати глава.
— По-напред Тупак Уалпа!
Беше прозрял много неща. Вече съзнаваше цената си. И беше заложил на нея всичко. Защото всъщност нямаше какво да губи. Решението му се бе оформило мигновено в съзнанието — трябваше да отмъсти първо на инката. А после — на испанците, на тези, които бяха измамили сънародниците му, които бяха убили Килеи…
Писаро вдигна ръце.
— Как да ти го дам, та той е мъртъв!
Уанай пребледня.
— Мъртъв! Кой ме превари? Кой ме лиши от отмъщението?
— Отровиха го твоите хора.
Тогава нещастникът не можа повече да се владее:
— Щом е така, и ти няма да видиш златото!
Писаро скочи, побеснял от гняв:
— Стражи, вържете тая червена маймуна!
И когато го изправиха насреща му, омотан с въжета, той изръмжа в лицето му:
— Куче мръсно! С мен ли ще правиш пазарлъци?
— Аз не правя пазарлъци. Аз искам само да изпълниш дадената дума.
Писаро се обърна към палачите:
— Щипците! И жарта!
После каза на пленника си:
— Аз мога да разприказвам и най-мълчаливите.
Уанай поклати глава:
— Види се, не знаеш, че когато меднокож реши да мълчи, няма сила, която ще го накара да проговори.
— И мъртвите проговарят! — изкрещя Писаро.
Той даде знак на джелата, който пристъпи с нажежените си оръдия…
Лемолемо бавно се събуди. Озърна се с още блуждаещи, невиждащи очи.
Двамата бледолици бяха извили назад ръцете му и крещяха прегракнали, изгубили търпение:
— Води ни, куче!
Осквернената светиня
След като Жоао избяга от ягуара, доктор Павлов остана да виси безпомощно на въжето, с което беше вързан над заливчето с електрическите змиорки. Грубите възли се бяха впили дълбоко в китките му. Ставите му бяха отекли и посинели. Боляха, сякаш не беше обикновено въже, а нажежена тел.
Участта му изглеждаше безнадеждна. Сам, изоставен в дивата гора. Клонът, през който беше преметнато въжето, проскърцваше тревожно, като всеки миг заплашваше да се отчупи и да го пусне върху смъртоносните риби. Ала дори и да издържеше, дори да не се строшеше — та това съвсем не изглеждаше по-добре. То обричаше обесения на още по-мъчителна, бавна смърт.
Види се, нямаше никаква надежда. Само човек би могъл да помогне. Какъв да е човек — приятел или враг. Измъчен, уплашен, нещастникът се развика за помощ. Дори да се върнеше Жоао. И с най-жестокосърдечния човек имаше повече изгледи да се разбере, отколкото с безчувственото въже; отколкото със случайността, която щеше да определи кога да се счупи клонът; отколкото с инстинктивните електрически импулси на раздразнените риби.
От умора, от горещина, от задуха Павлов усещаше, че му се вие свят, че му прилошава, че пред очите му се превъртат безформени огнени петна. Всеки миг можеше да изгуби съзнание, всеки миг пресиленото сърце можеше да се пръсне.
А нямаше право да вини никого. Единствено себе си. Той беше тоя, който така лекомислено се впусна в приключението; той беше тоя, който не можа да прецени своите сили и възможности. И сега плащаше за самонадеяността си. Плащаше жестоко, както се плаща всяка грешка в природата. С живота, с никаква друга цена. Както плаща случайното си улисване капибарата, не усетила приближаването на врага си. Ей така, като глупава капибара и големият учен доктор Стефан Павлов се бе натикал в зъбите на огромната котка.
А не биваше да стои бездеен. Не само защото цялото му същество не понасяше бездействието. Дори най-пасивният човек сега трябваше да се размърда. А не беше в състояние да измисли нищо друго. Оставаше му само едно — да се разлюлее на въжето, да се друса, докато клонът се счупи. И тогава — каквото съдбата му отреди: или на брега, или при тембладорите. Така поне рискът щеше да бъде петдесет процента, не сто процента, както сега.