И той зададе въпроса си:
— Кога ще ги пуснеш?
— Веднага!
— Тогава и аз веднага ще поведа дружината ти. Към златото.
Уанай беше решил какво да прави. Нямаше друг изход. Всичко беше ясно. Сгрешил бе. И беше виновен. Не само пред племето си, а пред всички червенокожи. Защото повярва на брадатите. Това беше страшна вина. Не се изкупваше лесно тя. Само с кръв. С много мъка. С много страдания.
За инките златото служи за жертвоприношения на боговете. За брадатите то е самият бог, върховният им бог. Ако няма злато, те ще останат без бог. Ей това щеше да извърши Уанай — щеше да ги лиши от бога им. Колкото е повече златото, толкова нараства и алчността им. А тяхната сила е тяхната алчност. Като няма злато, настървението им щеше да се притъпи, щяха да изгубят силата си. Уанай сгреши, като подведе Атауалпа — Атауалпа също сгреши, като им показа какво има. Сега Уанай щеше да го скрие, за да не ги примамва повече. Да го скрие така, че да не го намерят никога. И никога да не помислят да го търсят. Така да изкупи вината си. А после, когато отведе племето на каляуайха, когато изпълни това, което бе решил сега, Уанай щеше да се върне, за да се опълчи и той редом с Манко или който и да бъде друг срещу жестоките чужденци, за да изпълни дълга си докрай, за да им отмъсти за всичко, което бяха сторили на племето му. И на него самия…
Писаро сдържа обещанието си. Пък защо да не го сдържи. Не само от каляуайхи, годен беше да се лиши от всички индиоси, само да получи златото им. Заповяда да ги съберат на площада. И там Уанай им съобщи радостната вест, че са свободни. Каза им, че той ще ги поведе към селвата. И който иска да бъде по-далеч от брадатите, нека тръгне с него. Половината склониха. Останалите не се решиха. Бояха се от джунглата. И Титикака, старата им родина, все още беше далеч от бледолиците. Те тръгнаха към Титикака.
Уанай, обладан от нетърпелива злоба, едва сдържаше вика, който напираше в гърлото му:
— Който бял тръгне за златото на инките, ще умре!
А мълчеше, сдържаше гневния си порив.
Той изчака определения от Писаро отряд, та да го поведе. Тогава до него приближи Педро де Лерма, един испански офицер, когото младият каляуайха бе изтръгнал от ноктите на смъртта пред Кахамалка и когото пък Писаро не понасяше.
— Уанай! — пошепна му той. — Ти ми спаси живота. Затова съм длъжен да те предупредя. Солдатите, които ще дойдат с теб, имат заповед да те убият, щом ги отведеш до целта.
Водачът на отряда приближи да чуе какво си говорят. И де Лерма побърза да се отдалечи.
Уанай не каза нищо. Лицето му дори не трепна. Тази новина го освобождаваше от последното колебание. Вече с чиста съвест можеше да изпълни намерението си. Както във всяка битка: или те, или той.
Испанците, които щяха да тръгнат с него, също бяха готови. Писаро едва бе успял да удържи войниците си, да ги възпре. Половината му войска бе изявила готовност да тръгне с каляуайха. Куско беше разграбен. Храмове, дворци — доопоскани. Не бе останало ни зрънце злато или сребро. При делбата на досегашната плячка всеки пехотинец бе получил по тринадесет кила злато, а конниците — по двадесет и четири. В Испания това щеше да представлява нечувано богатство, ала тук, в Тауантинсую, благородният метал бе изгубил цената си. Както и благородното потекло. Щом като командир на всички, на аристократи и прости войници, беше Франсиско Писаро, някогашният свинар. Една бутилка вино и един чифт обуща струваха половин кило злато. Средно хубав кон — дванадесет килограма.
Това още повече разпалваше алчността на конквистадорите. Разпалваше я и комарът. При игра на зарове се губеха и печелеха цели състояния. Сиеро де Легисано, за една нощ проигра златното слънце на Кориканча. Легисано искаше сам, без разрешение, да се вмъкне в отряда, та стана нужда да го отстранят насила изпратените от Писаро стражи. Всички смятаха, че тези, които бе отредил командирът им за експедицията, са негови любимци, истински щастливци. Никой не им беше споменал дори къде и за какво отиват. Ала те не бяха глупаци. Уверени бяха, че Писаро не би отделил част от силите си, и без това недостатъчни, за празни работи. Мнозина вече се ровеха из селвата и из непристъпните Андийски висини в напразни опити да открият тайнствения град Паитити, в който живеел обсипаният със златен прах владетел. Всички, без някой да им го е казал, бяха сигурни, че Уанай ще ги води не другаде, а към най-богатата страна на света, където, ограден от войнствените амазонки, царува Ел Дорадо. Имаше легенда — някакъв инкски младеж тръгнал за амазонките, а се върнал побелял старец. Толкова било далече. Само това ги смущаваше — далечината. Но заради злато те бяха преплавали океана. Нима щяха да ги уплашат планини и гори?