А Уанай ги оглеждаше със смръщени очи.
— След време ще ги съжалявате!
Най-сетне тръгнаха. Уанай и испанците — на носилки, останалите, каляуайхи — пеша. А след тях — носачите, прегърбени под тежките товари. Останалите в града испанци подмятаха завистливи закачки към ощастливените си другари. Жителите на Куско ръмжаха през стиснати зъби: „Предател!“
А Уанай сякаш не ги чуваше. Спокоен беше, с очистена съвест. Взетото решение бе облекчило измъчената му душа. Никой бледолик нямаше да достигне жив целта, никой нямаше да се върне назад. Главният бог на бледолиците щеше да бъде обезсилен.
Той водеше уверено своето племе към джунглата. Нямаше по-сигурно място за тях. В пазвата му лежеше кипусът на Атауалпа, още не изгубил своята мощ. Оставените в пещерата инкски войници щяха да допуснат там само тогова, който им покажеше всесилния кипус. Каляуайхите щяха да останат там, край пещерата, докато Уанай се върнеше отново, след като заедно с инка Манко прогонеше брадатите от родната страна. И тоя кипус отново щеше да бъде знакът, по който сънародниците му, дори години след това, дори потомците им, щяха да познаят, че е дошъл освободителят. И да му се подчинят.
За това щеше да мисли после. Сега имаше само една цел — да се отърве от испанците, да ги унищожи без следа, та Писаро никога да не научи какво ги е сполетяло. И тяхната неизвестна участ да стряска враговете, докато продължават да тъпчат родната земя. А имаше толкова възможности за това. Уанай само трябваше да избере една от тях. Или не — можеше да опита всяка от тях. Селвата беше пълна с отровни плодове, които брадатите не познаваха. Колко му струваше да ги излъже, че това са вълшебните плодове на здравето и живота? Можеше да блъсне саловете из водопадите — та нали всяка река тук е препречена от прагове и въртопи. Дори и да не искаше, достатъчно беше да забрави само една малка подробност от пътя и да ги натика в някоя игапо, заблатена гора. При най-малкия му знак ловците на глави можеха да ги избият с отровните си стрели и после да украсят колибите си с изсушени и смалени брадати главички. А ако и така по някаква причина не успееше, можеше да ги натика в пещерата, където тяхната алчност щеше да заслепи очите им. Тогава на него щеше да му остане само да затръшне зад тях тайния каменен блок. И да ги погребе живи.
Не стана нужда от това. Сам богът на болестите, срещу когото каляуайхите се бореха, откак се помни племето им, им помогна. Предпочете своите, макар и противници, пред чужденците. Едва навлезли в селвата, в блатистите разливи на реката, и бледолиците почнаха да боледуват. Треската, жестоката горска треска, ги поваляше един подир друг. Само за няколко дни гордата, надменна дружина се превърна в орда полуживи страдалци, която бележеше пътя си с трупове. А индианците не боледуваха. Всеки от тях носеше скрита торбичка с кора от хининово дърво, налющена още горе, в подножията на планината. Накрая оцелелите испанци се досетиха. Командирът им извика Уанай и му рече:
— Дай ни от тоя цяр, с който се пазите от треската!
— Нямам никакъв цяр! — отсече Уанай.
— А защо вашите не мрат?
— Защото са си у дома. И горските духове ги познават.
Испанецът го шибна с бича през устата.
— Не ме залъгвай, червена маймуно! Ами давай лекарството!
Уанай млъкна. Не отговори. Тогава командирът изкрещя към неколцината солдати, които още се държаха на крака:
— Накарайте това псе да проговори! Вържете го под мравешкото дърво!
Успели бяха да научат и това. Усвояваха начаса всичко, с което можеха да причиняват страдание.
И когато го мъкнеха към зловещото дърво, Уанай му подвикна през рамо:
— Само аз знам къде ви водя. Писаро после ще ви пита за мен.
Това беше вярно. Испанецът махна с ръка:
— Зарежете тоя! Вържете другите им главатари!
И наистина вързаха главния каляуайха, и тогова, по име Рауни, ведно с шестима от помощниците му. Мравките ги облазиха тозчас.
— Ще кажете ли пък вие? — ревеше, омаломощен от треската, капитанът.
А те мълчаха. Само Рауни се обърна към множеството. И се закани:
— Проклет да бъде тоя, който издаде нещо!
И съплеменниците му, някои от които се бяха разколебали и бяха готови да издадат тайната, за да не гледат мъките им, решително стиснаха устни.