А не дръзваха да посегнат с оръжие на мъчителите. Каляуайхите и тогава нямаха право да убиват. Каляуайхите тогава нямаха воини. Тяхната сила беше тяхното знание. Още не бяха почувствали нужда от воини, които да ги бранят.
Рауни додаде:
— Братя, тия ще измрат. Богът на болестите ги е белязал за свой жертвен принос. Но аз клетва ви заклинам. Не прощавайте на бледолиците. Връщайте им със същата мярка, с която те отмериха на нас.
Не довърши. Без стон изпусна дъх, пресели се при прадедите, последван от шестимата си братя по участ…
Лемолемо процеди през зъби:
— Белите ще умрат! Ще умрат!
Алваро да Иса и Жоао спряха. Няколко пъти вече Лемолемо, който ги водеше като в полусън, ги заплашваше така с пророчески зловещ глас. И те неволно потреперваха, защото не можеха да си обяснят бълнуване ли беше това, или осъзната закана.
Пътували бяха цяла нощ. Отначало с лодката на Лемолемо, която едва ги удържаше. И затова накрай се отказаха от нея, след като един кайман едва не ги преобърна с опашка. Продължиха по сухо, като привързаха към обущата си по няколко светещи бръмбари кикую. Така ги научи Лемолемо. Хем осветяваха пътя си, хем се пазеха от змиите. Жоао знаеше. След като си послужат с тия светулки, индиосите ги връщат там, откъдето са ги взели. Не ги ли върнат, очакват от малките светещи бръмбарчета, които имат тайнствена сила, да им отмъстят жестоко.
С тия светулки тримата сега навлизаха в пещерата. Тяхната немигаща светлина огряваше тесния проход. Всъщност то не беше и проход. То беше плетеница от ниски тунели, цял лабиринт, в който Лемолемо се оправяше самоуверено, воден от невидима свръхестествена сила.
— Бледолици! — пошепна той. — Скоро ще умрете!
Алваро опря пистолета в голия му гръб.
— Върви! И не дрънкай глупости!
Индианецът продължи пътя си. Никой не разбра колко време се бяха мъкнали из тия объркани дупки, из тия скални плетеници — не разбираха дори дали вървяха напред, или се въртяха на място.
Изведнъж сводът над главите им изчезна, вдигна се над височината, до която достигаха сиянията на живите им фенерчета. А напреде им от черния мрак изплава като видение, като приказен сън, търсеното съкровище. С всяка нова крачка се открояваше нова златна купчина, нова грамада. И в най-дръзките си мечти Алваро не си бе представял неизмеримостта на богатството, сред което бе попаднал. То не беше подреждано, не е имало време за това, то беше само трупано, нахвърляно едно връз друго, за да се намери място за следващия товар, който е напирал отвън. Няколкометрови златни статуи, сребърни свещници, чаши, кани и подноси, тържествени одежди; туники, обсипани със златни копчета; плащове, украсени със скъпоценни камъни; златни и сребърни листове, откъртени от облицовките на храмовете; погребални маски, огърлици, брошки и гривни. И всички те като че ли не отразяваха лъчите на светулките, ами те самите грееха с някаква своя недействителна светлина, излъчваха чудни златни сияния, сякаш златни изпарения бяха изпълнили подземието и замрежваха погледа.
Алваро усещаше как сърцето му учестяваше пулса си при тая гледка, как устата му се задъхваше, как се разтреперваше цялото му тяло.
Напреде му се издигаха огромни платна, изписани с особени рисунки върху разноцветни квадрати. Дали това не бяха инкските писмена, чудната история на инкската държава? Ако бе така, те самите струваха повече от собствената си тежест в диаманти.
Вече не можеше да се владее, вдигаше някоя купа, опиваше се от тежестта й, грабваше попадналия пред очите му наниз, премяташе го от ръка в ръка, разбъркваше с пръсти насипания в сребърни съдини златен пясък, галеше златните изваяния на инкските божества. И му идеше да скача, да вика, да тържествува, да пее. Защото бе успял, защото най-сетне тая скъперница съдбата го бе погледнала благосклонно. И всичко това щеше да бъде негово, щеше да даде здраве на заразеното, обречено на сплуване тяло. Наслада за тялото. И безсмъртие за душата му. Щеше…
Той неволно погледна спътниците си. И радостните искрици в очите му изчезнаха, загасени от избликналата сянка на омразата. Алваро беше открил сам мъртвия инка, сам бе взел серума от учения — следователно богатството принадлежеше само нему. С никого другиго не искаше да дели. Нямаше право да дели голямата си цел. Лемолемо не беше опасен — не знаеше цената на златото. Опасен беше Жоао. Ето го, сякаш полудял от алчна радост, той гребеше цели шепи скъпоценности и се посипваше с тях, като не спираше да си говори сам, да пее, да крещи:
— Познаха, те познаха! Гледачките! Ето го златото, в което Жоао ще се рови! Ето го!