Дива радост сграбчи сърцето на Жоао. Светлина — това значеше спасение, значеше свобода, живот. Значеше и богатство. А с богатство светът щеше да му принадлежи — с всичките си блага, с лукса, с момичетата. И с охолно семейство, с много деца. И със сигурност, обезпеченост, уважение…
Той пристъпи крачка напред, но тозчас отскочи обратно. Насреща му, на двадесетина разкрача пред пещерата, опънали лъковете, стояха в заплашителен полукръг туземците. А в очите им, в нашарените със синьо и червено лица се четеше непоколебима решителност. Сурова, безпощадна присъда.
Мозъкът му премисляше бързо, преценяваше. Нима щеше да бъде победен, когато се смяташе победител? Не, нямаше да се даде! Сан Жоао, помогни! Мадоно, смили се! Трябваше да се справи и с тая опасност, както с много други. Трябваше да се сбъдне предсказанието!
И се сети — кипусът! Оная връв с ресните! Само тя щеше да ги укроти. Но тя остана у Алваро, там, насред подземния поток.
Жоао трябваше да се върне, да вземе връвта, да я размаха пред диваците. Тогава те пак щяха да отстъпят, както тая сутрин, можеше дори да ги склони и друго, да му станат носачи. Защото сам с Алваро не би могъл да отнесе повече от два товара. А какво са два товара пред онова, което щеше да остане тука?
Страхът от диваците, алчността — бяха по-силни от страха пред скорпионите. И той го преодоля. Тичешком, вдигайки високо крака, прегази гадното гъмжило и достигна потока.
— Алваро! — извика той.
Не довърши. Обезумял от ужас пред пъплещите отровни твари, пред обграждащата го отвред заплашителна тъмнина, в тая подземна дупка без изход, в тоя жесток капан, със замъглен от сляпа алчност поглед, Алваро, почти без да размисля, вдигна пистолета. Допуснал бе, че Жоао се връща да му отмъсти за това, че го бе блъснал във водата; да го отстрани от пътя си, та да няма друг, с когото да дели. В последния миг в съзнанието му изплава мисълта, която метисът повтаряше често — правилото в живота му: „Стреляй пръв!“ Трябваше да превари, нямаше право да изчаква. И той натисна спусъка.
Гърмежът проехтя като мълния под нависналия свод. Забоботи, удесеторен от близкото ехо.
Жоао, хванал се за корема, сгърчен от болка, отстъпи назад да намери опора. Но не свари да се задържи. Блъсна се в струпаната златна и сребърна посъда. Разтърсена от неговия тласък, камарата се срина със звън отгоре му, затрупа го цял. От главата до нозете.
Последното, което зърнаха очите му, преди да ги обхване вечният мрак, беше това — грамада от злато, която го засипваше, която го затискаше с неимоверната си тежест, с тежестта на златото. За тая тежест бе мечтал цял живот. И ето, усещаше я с цялото си същество. Предсказанието се сбъдна — пред смъртта си се ровеше в злато… Злато… Злато…
Една триметрова статуя се катурна през потока, достигна камъка, върху който трепереше Алваро, потресен от станалото, и с цялата си тежина премаза краката му. Алваро не изгуби съзнание от болката. Нямаше право. Трябваше да се бори, трябваше да се измъкне. Опитваше да изпълзи. А не можеше. Златото го бе приковало към скалата, не го изпускаше. По инкската статуя като по мост пропълзяха скорпионите, облазиха го. Отмъкнаха нанякъде светулките от ръцете му. Настана пълен мрак. И сякаш тоя мрак ставаше още по-зловещ от стоновете на умиращия метис, при допира на хилядите шумолящи телца. Алваро се задушаваше в мръсния въздух на пещерата, от смрадта на изцежданата отрова.
Все по-слаби, по-безболезнени му изглеждаха опарванията на смъртоносните жила, все по-малко боляха счупените крака. Обгръщаше го някаква неподозирана лекота.
И губеше съзнание…
Алваро Бентес да Иса потъваше в мрака на небитието, изчезваше с цялата си стръв за живот, с дръзките си мечти: за здраве, за сила, за могъщество. Стопяваше се непостигнат образът на безсмъртния властник, на свръхчовека, на свръхгения… Превръщаше се в нищо…
Спасението
Племето на каляуайхите стоеше вцепенено в богобоязлив ужас пред Свещената пещера — там, където бяха влезли вече не излязоха двамата бандити и Лемолемо.