Стиснал украсения с пера от тукан скиптър, Тасулинги гледаше напред със замръзнало, като издялано от желязно дърво лице. До него редом, едва скрил потресата в очите си, мълчеше и Уаюкума. Мълчеше, и то не само от неспособността си тоя път да обясни станалото. Раздвоена беше душата му. Защото именно той, не друг, беше длъжен да разтълкува станалото.
Заветът казваше ясно — когато каляуайхите получат кипуса с тринадесетте възела и златния къс на края, това значи, че обетът им е отпаднал, че вече няма табу върху Свещената пещера, че вече имат право да я напуснат.
Това беше ясно — макар и тъй неочаквано, тъй необяснимо. Такъв беше обетът — в него не се споменава кой ще донесе кипуса: бял или меднокож. Значи можеше всеки…
Защо тогава Инти им отне Лемолемо?
Множеството очакваше неговите думи. Всички. И Тасулинги. И Уаюкума заговори:
— Инти освободи от обета племето на каляуайха. И каляуайхите вече могат да напуснат Свещената пещера, да напуснат и селвата. Да се завърнат в далечната Горна земя… По-далеч от пистолеросите…
Тогава се обади Тасулинги:
— А Лемолемо?
Уаюкума замълча дълго, преди да отговори:
— Инти не дава нищо даром. Лемолемо е жертвата, откупът…
Види се, за простодушните индианци това обяснение даваше отговор на всички съмнения. И на Тасулинги. Само не и на доктор Павлов. Само той запита:
— А в завета на каляуайха говори ли се, че Инти ще иска такава жертва?
Жрецът се замисли.
— Не! Не се говори.
— Тогава — изправи се доктор Павлов. — Тогава Инти няма да се сърди, ако опитаме да спасим Лемолемо.
И той тръгна решително към доскоро забранения хълм.
— Стой! — спря го с ръка Уаюкума.
Докторът се обърна.
— А защо? Вече няма табу.
Жрецът се поколеба. Трудно можеше да се пригоди към новото.
Наистина, няма…
Павлов продължи напред, спря се на мястото, където бе видял пукнатината в скалата като пролука на каменна врата и където бяха изчезнали бандитите и червенокожият му приятел.
Той се обърна назад.
— Тасулинги, заповядай на хората си да донесат лостове и чукове! Да разкъртим скалата…
А туземците все не се решаваха.
— Вече няма табу! — изкрещя им Павлов, вбесен от суеверното им вцепенение.
Изглежда, най-сетне тая мисъл успя да проникне в съзнанието на вожда. И той, сякаш разбуден от сън, се раздвижи, обърна се, започна да издава заповедите си. А народът, послушен, както винаги, се разтича да изпълни нарежданията му, хвърли се с неочаквана жар да разкъртва скалата.
За жалост — безуспешно. Отломък след отломък, късче след късче, песъчинка след песъчинка се откъртваха от каменната грамада, отдолу се натрупа цяла могилка, а тайнственият вход все не се показваше.
Павлов вече се бе разколебал напълно дали копаеха тъкмо там, където трябва, когато някой извика откъм реката:
— Лемолемо!
Всички като поразени от гръм обърнаха нататък глави.
— Лемолемо е тук.
Тълпата се юрна към реката — и най-отпред Тасулинги, отхвърлил от каменното си лице маската на безразличието, забравил достойнството си на безстрастен вожд.
Младият каляуайха излизаше от водата, наистина бледен, изранен, все още в някакъв унес като внезапно разбуден сомнамбул, но жив, здрав, истинският Лемолемо, а не безплътната му сянка, явила се от Страната на прадедите.
Възвърнал изведнъж стойката си на вожд и леденото изражение на бронзовото си лице, Тасулинги положи ръка върху рамото му.
— Лемолемо се върна. Значи Инти е простил на каляуайха. Инти е умилостивен…
До него застана Уаюкума:
— Народът на каляуайха може да се върне в далечната родина. И да се махне от омразните пистолероси. Защото те пак ще дойдат. Никога не се отказват, когато са решили да обезлюдят селвата…
Народът посрещна с радост това решение. Хората не искаха да умират — искаха да живеят. Искаха да пътуват, кръвта им на странстващи лечители ги тласкаше към пътешествието. А досега дългът ги спираше, сковаваше порива им…
Едва успял да се въздържи до тоя миг, доктор Павлов се изправи пред Лемолемо. Ученият в него не можеше повече да чака, жадуваше час по-скоро да разбере какво е било въздействието на неговото откритие.
— Къде беше, приятелю? — запита го той.
Младежът дигна рамене.
— Лемолемо не помни нищо… Лемолемо се събуди в реката… Как ли бе попаднал там… И преплува до брега… Това е…
Наистина не помнеше. Нито един спомен, нито отглас на спомен от някогашния Уанай не беше останал в съзнанието му. Сякаш нищо не бе преживял, сякаш не бе бил Уанай, сякаш не бе отмъстил вместо Уанай.
Някаква непозната съпротива на организма, някаква самозащитна сила срещу чуждото вмешателство, нещо като обикновената имунна реакция, бе успяла да разгради, да унищожи проникналите чужди рибонуклеинови киселини — цялата прелята памет.