Разказа всичко подробно на Пастур, без да се оправдава — очакваше най-тежкото наказание. Но си даде сметка, че полковникът не му обръща никакво внимание. Пастур прочете съобщението за четвърти път. Лицето му беше пребледняло, а тялото му сякаш се беше парализирало. Никакви усилия на волята не бяха в състояние да му помогнат да запази самообладание. Пастур трябваше да се отправи към Колдиез възможно най-бързо. Там заедно с най-доверените си помощници трябваше да удържи положението и да направи всичко възможно да не пострада нито един затворник, докато очакват имперците да кацнат. Накрая Пастур трябваше да капитулира от името на своя народ. За момент си помисли, че би предпочел смъртта пред онова, което предстои да се случи. След това си спомни за лейди Атаго и какво бе донесла нейната смърт. Окопити се и издаде заповедите си на Лимей.
Старши подофицер Скор имаше честта да е първата участничка в имперска нападателна сила, влязла в контакт с таански селянин. Транспортьорът на Скор беше част от авангарда на Първа гвардейска флота, кацнала в покрайнините на Хийт.
Нейният лейтенант предпочете приятна мека зелена ливада. Старши подофицер Скор първа от всички имперци стъпи на таанска земя. Спусна се по подвижната стълбичка с късите си мускулести крака, с готов за стрелба уилигън; шареше с очи да открие някакъв признак за неприятелска съпротива.
— Махни се от цвеклото ми! — изръмжа дрезгав глас. Старши подофицерът се завъртя, прилепила пръст върху спусъка, И зяпна от учудване. Видя пред себе си дребна набита фигурка, облечена в грубите бледо зеленикаво-кафеникави дрехи на таански селянин. Розовите му пипала се мятаха гневно пред онова, което според Скор беше лицето му. Селянинът размахваше заплашително мотика срещу слисаната имперка. Беше покрит с козина и имаше огромни ръце, които завършваха с яки твърди нокти.
— Какво рече, по дяволите? — успя само да промълви Скор.
— Не богохулствай в мое присъствие — сряза я мирянин Кристата. — Всевишният не понася ругатни!
— С-с-съжалявам — заекна Скор. — Но какво…
При появата на още „селяни“ млъкна от изумление. Трима от тях, облечени все в същите бледо зеленикаво-кафеникави дрехи, очевидно бяха имперци. Останалите бяха таанци. Миролюбиви таанци. Стен първо щеше да се изуми, а след това не по-малко да се развесели от нещата, които Кристата беше осъществил съобразно плана си. Мирянинът не само беше успял да избяга, но дори беше покръстил цяло таванско селище.
— Ще се махнеш ли от цвеклото ми, или ще трябва да се оплача на началниците ти? — изсумтя Кристата.
Единственото, което успя да изломоти все по-слисаната Скор, беше:
— Ти не знаеш ли, че бушува война?
Кристата се навъси, не особено впечатлен.
— Войната — като правителствата — е за нисшите чинове. И двете са скверни. Ние, които се къпем в благоволението на Всевишния, не се забъркваме в подобни светски дела.
Останалите селяни замърмориха в знак на съгласие, като за по-голяма убедителност размахваха мотиките. Скор само се пулеше, потеше се и пелтечеше. На Кристата му дожаля за нея. Свали мотиката и се приближи.
— Изглеждаш много уморена — каза съчувствено той. — Може би този скромен последовател на Всевишния би могъл да ти помогне да свалиш бремето от своя дух.
И Кристата се зае да привлече старши подофицер Скор от Първа имперска гвардия в своето паство.
Вихман винаги беше изпитвал подозрение към неочакваното заболяване на Пастур и решението му да ограничи обществените си задължения. Съобщенията за нарастващия интерес на Пастур към Колдиез увеличиха подозренията му допълнително. Така че когато младият безочлив бодигард, когото внедри в охраната на Пастур, дотърча при него с новината за мистериозното съобщение и неочакваното заминаване на полковника и неговата свита към манастира, не му беше кой знае колко трудно да се досети, че Пастур възнамерява да постави под своя закрила затворниците в Колдиез. Но с каква цел? Каква очакваше да спечели Пастур?