Убийството извърши Соренсен. Кодовата дума, която Махони даде на Стен, не само осигури достъп на Соренсен до неговия ментален боен компютър, но и го отключи, за да може да упражнява някои от другите си „богомолски“ умения.
Полицейски майор Генрик беше застанал начело на строените надзиратели с лице към затворниците, когато видя надзирателя да умира пред очите му. Забеляза още затворници — въоръжени затворници — внезапно да изникват върху назъбените парапети и по балконите. Понечи да изкрещи някаква команда и вдигна оръжието си към Соренсен — и в този момент Четуинд тръгна.
В началото Четуинд роптаеше срещу заповедите на Стен. По право той трябваше да е из улиците и да командва екипите си. После се замисли. Ами ако нещата се объркаха още в самото начало? Всеки може да загази, ако тръгне да се бие. Колдиез изглеждаше сравнително добро местенце, за да изчака, докато Империята стабилизира нещата. А трябваше да се погрижи и за още нещо.
Това „още нещо“ беше самият Генрик — Генрик и всичките шибани таански надзиратели и агенти, които непрекъснато нападаха Четуинд от момента, когато за първи път обра един пиян моряк, та до ден днешен.
Генрик се прицели… и огромни стоманени клещи стегнаха гърдите му в обръч. Той размаха безпомощно крака — Четуинд го стискаше в мечешката си прегръдка високо във въздуха. Крясъците му преминаха в кървави хрипове, а Четуинд стискаше все по-яко и премазваше ребрата му. После метна тялото му встрани и тръгна към останалите „лоялни“ надзиратели. И се метна върху калдъръма, щом оръжията затракаха и мъжете изпоналягаха. Точните стрелци сред военнопленниците успяха да възстановят реда, като изтрепаха останалите главорези.
Вирунга не помръдваше, изчакваше касапницата да приключи. След това насочи вниманието си към Дерзин и Авренти. Останалите надзиратели не бяха хвърлили оръжията си, но не знаеха как да постъпят.
— То… започна. Легни… ръце на тила. Върни се в помещенията. Чакай по-нататъшни заповеди. Изпълнявай заповедите… никой не пострада.
Така че когато лорд Пастур пристигна с придружаващите го, Колдиез вече беше в ръцете на имперците. Посрещнаха го любезно и го отведоха на сигурно място дълбоко в зимниците на замъка.
Така приключи втората част.
Третата част би трябвало да е почти пасторална. Бившите военнопленници се настаниха по кулите на замъка при оръдията.
Оставаше им само да чакат зад стените на затвора окончателното си освобождаване. Всеки таанец, който продължаваше да се съпротивлява, щеше да бъде лесно разубеден с няколко точни изстрела и убеден да потърси по-смислена смърт другаде.
Вместо това третата част започна с тракането на вериги — четири тежки танка затътнаха по калдъръмената уличка нагоре към Колдиез.
Лорд Вихман. И приятели.
Тези приятели бяха ескадронът от тежки тракове, една дивизия разузнавателни, една разузнавателна бригада с гравшейни и почти цял батальон войници. Затворниците в Колдиез би трябвало да са безкрайно доволни, че Вихман не беше успял да се снабди с тактически ядрени снаряди.
Един от затворническите екипи изстреля мощен картеч от една наблюдателна кула към предвождащия трак. Ответният изстрел хвърли кулата във въздуха. Новодошлите не пристигаха за изненадваща инспекция.
Вирунга се свърза по комуникационната система със Стен.
Останалата част от симфонията явно щеше да е в стил и’з.
Макар да беше преживял продължителната изтощителна битка за Периферните светове, Стен все още не си даваше сметка, че има толкова много начини да му съобщят, че лайната са кипнали.
Седеше насред помещението, което доскоро беше централният салон на „Котън Клъб“, сега превърнат комуникационен център. Колдиез се беше вдигнал. Нямаше никаква възможност Вирунга и останалите военнопленници да издържат срещу въоръженото нападение. А и като че ли нищо не можеше да се направи. От пристигащите съобщения от имперските сили около Хийт ставаше ясно, че настъпателните действия са спрени. Нужни бяха най-малко три дни, за да пробият. По въздух също беше невъзможно. Все още имаше достатъчно ракетни площадки, което превръщаше всяко нападение по въздуха в рискована самоубийствена операция. А частите на Вихман бяха прекалено близко дори за насочвана от оператор ракетна атака.