— По около пет минути от всяка страна — продължи обясненията си Императорът. — След това я поръсвам цялата с пъпки от един средиземноморски храст, забравих му името в момента, и я мятам във фурната да се изпече за двайсетина минути.
— Като че ли схващам идеята — каза Махони. — В момента нагорещявате тигана за таанците.
На Императора това му се стори доста смешно и се изкикоти, докато слагаше попочернялата кокошка в една тава. Поръси я с пъпките и я мушна във фурната — на 350 градуса. Намали пламъците на печката, пак сложи тигана с мазнината върху тях и изсипа два имперски глага водка и четвърт глаг лимонов сок. Щеше да използва соса за глазиране, след като извадеше кокошката от фурната.
— Имаш право — каза накрая. — Точно тази игричка им играя. На хартия придвижвам отвсякъде сили към зоната на Ал-Суфи.
— Но всъщност ще очаквате таанците на Дюрер — довърши Махони.
— Това е планът — потвърди Императорът.
Известно време Махони не каза нищо.
— Въпрос, шефе. А ако таанците действително осъществяват пренасочване към Ал-Суфи? Ако ние грешим?
Императорът тъкмо беше ангажиран с няколко аспержи. Възнамеряваше да ги задуши с мащерка и бяло сухо вино.
— Сгреших преди — отговори той.
— А можете ли да си позволите да сгрешите сега?
— Не — отсече Вечният император. — Не мога. Затова си тук.
И бръкна в джоба си, и му подаде една черна кутийка. Махони я отвори. В нея имаше две петлици — на флотски маршал.
— Когато започне нападението — поясни Императорът, — искам да предвождаш флотилиите ми.
Махони гледаше втренчено кротуващите върху кадифето звезди. Не можеше да не си спомни последния път, когато беше получил заповедите си директно от устата на Императора. Тъкмо те го бяха отвели на Кавит.
— Ще го направиш ли заради мен? — запита с нетърпящ възражение тон Императорът.
Флотски маршал Йън Махони сякаш си беше глътнал езика.
Прие командването на флотилиите със съвсем леко кимване.
7.
Огромният таански затворнически транспортен кораб изсвистя надолу към Хийт, главния свят в таанската система. Щом кацна, люковете се отвориха и затворниците започнаха да слизат.
Докато пристъпваха по мостика с дрънчащите тежки, архаични и безполезни вериги, приковани с пластмасови скоби към краката и ръцете им, Стен и Алекс се озъртаха слисани. Очакваха да ги стоварят на смъртоносния таански миннодобивен свят. Вместо това…
— Вече сме били тук, момче — прошепна Алекс, без да помръдва устни — умение, което усвояваха всички професионални затворници.
— Да.
Въпреки че нареждането на лорд Пастур се спускаше от най-високото място, таанските бюрократи бяха намерили начин да вземат от всеки полагаемото им се половин кило плът. Един-единствен таански транспортен кораб обиколи всички затворнически светове, за да събере непоправимите военнопленници, които щяха да бъдат прехвърлени в новия затвор. Корабът беше бавен и отвратително мръсен.
Тъй че когато се измъкнаха от кораба, свестните и отрепките не се различаваха по нищо — дрънчаха с веригите и воняха на изпражнения; некъпани, разчорлени, навъсени и псуващи.
Единственото уважение, което им се оказваше, въпреки че никой от затворниците не си даваше сметка за това, беше кордонът въоръжени таански воини, подредени през пет метра по улиците. Пазачите бяха бойна част от една наказателна таанска дивизия, чието разгръщане на фронтовата линия беше забавено с три седмици, за да охраняват настаняването на пъстрата група от хиляда опърпани и въшлясали жени и мъже в новия им затвор.
Стен тътреше крака и дрънкаше с веригите си, свел глава и отпуснал ръце — съвършено програмираният затворник. Но очите му оглеждаха светкавично всичко наоколо, без да пропуснат нищо съществено.
— Шибаният Хийт — прошепна той.
— Аха — отвърна също шепнешком Алекс. — Последния път, га бяхме на тоз свят, хорицата изглеждаха по-доволни.
— Войната промени всичко, глупако.
И Алекс заоглежда света с нови очи.
Последния — и единствен — път бяха на Хийт под прикритие с инструкции да открият и отвлекат някакъв убиец. Но това беше преди години и както беше очаквал Стен, войната беше превърнала Хийт в сива пустош.
Почти не се забелязваха превозни средства — горивото беше ограничено единствено за най-належащите военни нужди. Улиците пустееха. Магазините бяха заковани с дъски или — което беше още по-лошо — във витрините имаше само по една-две стоки. Малцината цивилни таанци, които зърваха, или моментално се скриваха, или — щом забележеха военните — надаваха дрезгав, виещ възглас в студения въздух и се отдалечаваха, уж забързани по работа.