Погледна през прозореца и присви очи. Не му трябваше метеоролог, за да разбере, че наближава буря. Започваше да вали и падаше мъгла. В другия край на залата Килгър вече стоеше пред един компютър. Стенният екран просветна и се появи карта. Върху нея с контурни линии беше очертана столицата на Хийт. Картата помръдна и в центъра й се появи Колдиез.
Стен се приближи и я огледа внимателно. Контурните линии се събираха плътно една до друга около Колдиез и Стен чак изпита болка в мускулите на краката, като си припомни колко пъти беше пъшкал нагоре по стръмната калдъръмена уличка като затворник. О-хо!
— Обърни изображението и приближи — нареди той.
Картата се раздвижи и Стен се вторачи в странична проекция на Колдиез, която показваше контурите на разрушената катедрала на върха на възвишението.
— Алекс — попита той високо той, — имаш ли някакви сведения с какви части разполага Вихман?
— Не, шефе. Но бас ловя, че не са най-добрите таанци.
Вероятно не, помисли си Стен.
— Завърти пак.
Стен отново се вторачи „от птичи поглед“ в Колдиез.
Хрумна му някаква идейка. Но имаше нужда от едно нещо.
Попита Килгър и той отвърна:
— Точно туй го ня’ам, но имам малко ерзац.
— И никой не го е задигнал?
— Ми да. Никой таанец не е припарил до тях.
— И имаш две движещи се гравшейни?
— Имам.
И Килгър изфуча през вратата.
А Стен, който възнамеряваше да прекара последните дни от войната, свил се в ъгъла на мрежата си като затлъстял паяк, грабна очакващото го бойно снаряжение от стената и го нахлузи.
Погледна Сен Клер в дъното на стаята. Тя тръсна глава — не можеше да повярва, — а той сви рамене и изскочи навън.
Килгър, вече в пълно бойно снаряжение, го чакаше, седнал зад контролното табло на гравшейната. В един товарен плъзгач зад нея седяха двама от агентите на Четуинд. Двете шейни бяха очукани и потрошени от сраженията, но все още можеха да се плъзгат. Стен се качи и Алекс отлепи.
— Откъде знаеш, че още е там?
— Помниш ли — отговори Алекс — оня четрикракия, дет’ го забелязахме, когат’ ни докараха на Хийт?
Стен се замисли… и си спомни четирикраката твар, която яздеше таанският офицер.
— Коня?
— Позна, момче. Обаче питал ли си се к’во става с конете, когато умрат?
Стен не се беше питал.
— Карат ги в един цех за лой, страшно вони. Туй ще ни е смазката.
Килгър не разполагаше с бойния ред на нападателната част на Вихман, но предположението му беше точно.
Разузнавателните тракове бяха наскоро сформирана резервна част, състояща се от осакатени в сраженията войници; частта с гравшейните беше сформирана от курсанти в една военна таанска школа, а пехотата беше скалъпена набързо от накуцващи ранени от центровете за резервни части и от лагерите за запасни.
Тежките тракове бяха произведени току-що и предназначени за директно изпращане на предни линии, за да се включат в сраженията. Бяха толкова нови, че все още дори не бяха покрити с камуфлажен аноден филм. Екипажите им се състояха от цивилни — надзорници и контрольори, заставени да минат под командването на Вихман. Един-единствен инспектор се беше противопоставил и Х’нрих, шефът по сигурността на Вихман, моментално го разстреля. Останалите изпълняваха, каквото им се нареди. Тъкмо те нападаха Колдиез.
Първият танк подпомогна плана на Стен.
След като първата наблюдателна кула рухна, танкът затрака нагоре по павираната уличка с щръкнало в търсене на нова мишена дуло. Визьорът на мерача се плъзна към втората наблюдателна кула от отсрещната страна на портала на Колдиез. Не се забелязваше никакво движение. Мерачът потърси нова мишена.
Картечницата върху втората наблюдателна кула се завъртя едва забележимо. Приведен в седалката на мерача, мършавият старец се извърна към не по-малко изтощения си колега, който беше коленичил от едната му страна.
— Заредена ли е?
— Би трябвало. Знаеш ли как да стреляш?
— Проклет да съм, ако знам.
— Знаеш, че тази детска играчка няма да продупчи оная ламарина долу, нали?
— Млъквай. Предпочитам да си живея спокойно.
Бившият военнопленник, който зареждаше картечницата, щеше да е прав — при нормални обстоятелства. Картечната стрелба щеше да ръсне бронята на тежкия танк като дъждовни капки. Но конструкторите на танка не допускаха, че някакъв некадърен водач може да е дотолкова малоумен, че да го изкатери върху купчина камъни и по този начин да изложи на показ търбуха му и абсолютно уязвимия спасителен люк.
Подплашеният цивилен зад контролното табло на танка беше точно толкова малоумен.