Двамата мъже приклекнаха и вдигнаха оръжията си. Но не стреляха.
— Самоличност — прошепна Соренсен.
Стен долови, че шепотът не е на таански. Дебнещите в засада се бяха измъкнали от Колдиез.
— Имперци.
— Крачка напред.
Килгър пристъпи тромаво към него.
Соренсен почти беше загубил нощното си зрение — причина за това беше бедната на витамини храна, която им даваха таанците. Въпреки допълнителните дажби от складовете, които бяха открили, продължаваше да вижда Алекс като смътно петно — но той го позна.
— Ти ли си бе, Соренсен?
Това беше достатъчно.
Соренсен махна на екипа си да се приближи и запита с ръка:
„Нужда от помощ?“
Стен кимна утвърдително и посочи. Двама да охраняват. Останалите — да започнат да изливат.
След това повдигна леко предната част на гравшейната и полутечният товар се изсипа. Докато го разплискваше върху калдъръма, се запита дали не са лайна. Килгър задължително завършваше писмата си с някаква глупава фраза за нечии вонящи лайна. А умрелите коне наистина воняха. Килгър беше абсолютно прав — никой не беше плячкосал цеховете и суровината от цистерните би трябвало да свърши чудесна работа.
След като приключиха, се прегрупираха. Стен възнамеряваше да проникне отново в Колдиез през все още неразконспирирания тунел. Но Соренсен очевидно имаше по-добра идея.
Стен запрати гравшейната с пълна скорост надолу по улицата. Тя заподскача — блъскаше се в сградите и привличаше вниманието на всички. А Стен, Соренсен и останалите тръгнаха обратно към Колдиез. Стен отмени акцията на Соренсен — никой нямаше намерение да поправя строшения трак. Хората на Вихман бяха по-големи специалисти по грубата сила, а и бяха много по-добре въоръжени.
Стен се промъкна през открехнатата главна порта — надяваше се водоснабдяването на Колдиез да е наред. Целият вонеше. Вонеше на… умрял кон.
На много умрял кон.
Оказа се прав. Рано сутринта изтеглиха обгорелия трак от улицата през съседната сграда с друг танк. Ритуалният касапски нож на Соренсен нямаше да е от голяма полза.
Вихман атакува на зазоряване, както можеше да се очаква.
А Вирунга свали камуфлажната маскировка на артилерията си.
Не беше кой знае какво.
В мазетата имаше четири оръдия. Истински топове, а не някакви лазери-мазери: напъхваш снаряда и експлозива в задния край, дръпваш лоста и гръмва… може би. Вирунга предположи, че са били предназначени за церемониални цели, макар това да не обясняваше защо имат мерници; а дулата им бяха омотани за здравина с жица. Вирунга се дивеше на мерниците. Бяха съвсем примитивни. Не помнеше преди колко години беше виждал лазерно прицелно оръдие — и то в музей.
Работните екипи бяха изтикали оръдията върху назъбения парапет, бяха избили отвори за стрелба в стените и ги бяха замаскирали. Вирунга беше сигурен, че пневматиката на оръдията е абсолютно клеясала. Тъй като нямаше желание да разчита на късмета, ги закрепи към стената с въжета, болтове и метални халки, като се надяваше по този начин да предотврати сгромолясването им от парапета още при първия залп.
Издири и обучи артилеристи и нарече четирите си играчки „Батарея А“.
„Батарея Б“ се състоеше от осем многоцевни ракетни катапулта, които изстрелваха твърди глави, активирани с експлозив, който изваждаха от снарядите в складовете в мазетата и го пресоваха в контейнери. Поне експлозив имаше в излишък. Прицелването се извършваше чрез взиране с присвито око през V-образен мерник на върха на цевта, докато центрираш мишената приблизително, след което се скриваш където намериш, докато някой друг съединява електрическата верига за произвеждане на изстрел. Вирунга назначи екипи и разположи катапултите на други места по парапета.
„Батарея С“ беше още по-кошмарна.
След като прецени, че канализацията на замъка, изглежда, е предназначена да издържи за вечни времена, Вирунга разпореди да изрежат парчета от по метър и половина и да ги омотаят с жици. Това щяха да са минохвъргачки. Много, много големи минохвъргачки.
От всевъзможните цехове, където работеха, военнопленниците бяха задигали микрометри, малки контролни телескопи, жироскопи и всякакво друго оборудване, които натъкмиха за мерници на минохвъргачките.
Вирунга установи, че за по-голяма безопасност експлозивът може да се втечни и излее. Реши да използва за изстрелването на минохвъргачните залпове барут, излят в кръгли диференциали. Самите снаряди представляваха по-малки парчета от тръбопровода, пак омотани с жица с диаметър горе-долу колкото вътрешния отвор на минохвъргачните цеви. Набраздиха ги на ръка, за да се разхвърчават като шрапнели, но не много дълбоко, за да не се взривяват още при изстрелването.