— Тия гвардейчета няма ли да земат да поотдъхнат малко? — подметна Алекс.
Стен отчаяно се надяваше това да се случи.
Главен сержант Риналди Ернандес неведнъж се беше питал какво ще се случи, ако оцелее достатъчно дълго в затвора, за да грабне оръжие в ръце. Дали ще може да убива, за да отмъсти отговорните за смъртта на неговия внук?
Оказа се, че може.
Ернандес беше докопал някаква огромна пушка, дълга почти колкото него, която изстрелваше единични снаряди с размера на пурата му, която ужасно му липсваше. Беше някакво древно оръжие, снабдено с оптически мерник, истинска музейна рядкост.
Но много ефикасна антика.
Ернандес засече мишената с мерника — някакъв таанец в седалката на една гравшейна. Пое дълбоко въздух. След това изпусна половината и задържа дъх. Освободи с пръст предпазителя и премести пръста върху спусъка. Натисна го и прикладът се стовари върху рамото му.
Когато видя вехторията му, Килгър я кръсти „динозавърски трепач“.
— Тъй като би могъл да убиеш динозавър — уточни Стен.
— Аха, кат’ нищо ще утрепе и динозавър.
Не беше лъжа. Пушката риташе яко. Ернандес беше почти сигурен, че дори да не е счупила рамото му, поне го е навехнала.
Но положението на целта беше много по-тежко.
Стрелецът в гравшейната успя само да забележи, че липсва тазът му, преди да издъхне.
Ернандес драсна поредната черта на близкия камък. Ставаха двайсет и седем.
Потърси следващата цел.
По склона под него един таански сержант забеляза помръдването, прицели се и натисна спусъка.
Автоматичният откос разкъса корема на Ернандес.
Касапницата продължаваше.
Вирунга инстинктивно приклекна при взрива. Стените заподмятаха ехото му из двора сякаш до безкрайност.
Придружено от писъци.
Първото оръдие се пръсна. Парчетата метал покосиха и осакатиха намиращите се наоколо трийсет и един души. Санитарите се спуснаха да помагат.
Вирунга запази хладнокръвие. Знаеше обаче, че и останалите три оръдия ще бъдат поразени едно след друго. Колдиез, даде си сметка той, в най-добрия случай можеше да издържи още един ден.
Същата нощ силите на Вихман минираха стената.
Вихман раздаваше точни заповеди. Макар да му липсваше боен опит, се ориентираше бързо.
Бих могъл да служа по-добре, мислеше той с огорчение.
Би трябвало да напусна поста си и да стана боен командир още при избухването на войната. Може би…
Но не беше чак толкова голям егоист, за да си помисли, че би могъл да промени нещата.
Но и това, което правеше сега, щеше да е достатъчно: окончателно възмездие за предателите и окончателен удар срещу имперците. Колдиез трябваше да лумне както от пламъците, така и от шестте преносими прожектора, които беше помъкнал един от адютантите му. Картечниците на разузнавателните тракове щяха да помитат стените и всеки имперски затворник, дръзнал да си покаже главата, щеше да бъде покосен.
Планът му проработи.
Доволен, че е успял да укроти стрелбата от катедралата, той изпрати войници с експлозиви. В основата на стената бяха разположени десет тона мощни взривни устройства. Следващото нападение, което щеше да започне час преди зазоряване, със сигурност щеше да е успешно.
За свое нещастие лорд Вихман не доживя да разбере дали тактиката му е била успешна.
Като по-старши от Соренсен, Стен пое командването на диверсионната група. Вирунга имаше право — не можеха да си позволят да го изгубят. Не и в момента, когато оръдията му стреляха по изчисления, възможни единствено благодарение на мозъка на Соренсен, който функционираше като боен компютър.
Но заповедта не важеше за Стен.
След мръкване двамата с Алекс тръгнаха да си търсят белята. Минаха с лекота през таанския периметър чрез проверените „богомолски“ трикове, после се разделиха и тръгнаха да търсят квалифицирани кадри.
Стен носеше един миниуилигън с единичен пълнител. Не му се искаше да мисли как ще се измъкне, ако го сгащят. Беше екипиран с четири взривни устройства, две гранати и дълъг крив нож, каквито използваха гурките.
Първо трябваше да задейства взривните устройства. Нагласи часовниците на различно време и почна: първото сложи върху люка на един разузнавателен трак, второто остави в компанията на четири паркирани една до друга гравшейни, третото върху генератора на един от прожекторите и последното — под нещо, което му заприлича на комремарке.
От ремаркето се проточваха кабели към някаква добре охранявана сграда. На Стен това му се стори любопитно. Вмъкна се в съседната сграда, намери дълга метална стълба, прехвърли я върху покрива на охраняваната сграда и бързо се прехвърли. Спусна се по някакво вито стълбище — пристъпваше безшумно, долепен до стената.