Алекс изсумтя и продължи да бърника в бравата с кривия шперц.
Краулшавн и Соренсен бяха безспорно най-странната двойка, която Алекс и Стен бяха привлекли до този момент в своята разрастваща се организация.
Соренсен беше въплъщение на отгледан с царевица фермерски ратай с пилешки мускули, бледа кожа, която поруменяваше и при най-незначително усилие, и доста сложен начин на изразяване. Не притежаваше кой знае каква вродена интелигентност. Но от времето в „Богомолка“ Алекс отлично знаеше колко странна порода са такива като Соренсен. Те бяха изключителна ценност в няколкото екипа „Богомолка“, в които бяха действали Алекс и Стен. Бяха истински живи бойни компютри. Наивната им външност и привидната им мудност по отношение на непосредствените неща в живота прикриваха колосални изчислителни способности. Всъщност Алекс подозираше, че Соренсен наистина е оцелял член на унищожен екип „Богомолка“, а може би дори и действащ под дълбоко прикритие. Нямаше никакъв смисъл да задава въпроси, тъй като Соренсен никога не би отговорил. Още по-дразнещ беше фактът, че ако Соренсен наистина беше „богомолец“ и Алекс знаеше личния му код, щяха да разполагат с най-жестокия ходещ говорещ боен компютър. Което донякъде би увеличило шансовете им. Той отново хвърли преценяващ поглед към Соренсен.
Също като братята и сестрите си, Соренсен не знаеше нищо за сънародниците си. Защото всичките бяха съвършени панаирджийски мошеници. Всъщност генерал-губернаторът на родния им свят беше принуден да прокара строги закони, които забраняваха карнавали, циркове и всичко останало, дори съвсем косвено свързано с улични артисти. От друга страна, ако покажеха на Соренсен някаква далечна мишена, той незабавно изчисляваше разстоянието траекторията, скоростта на вятъра и относителното гравитационно притегляне, които снарядът би трябвало да преодолее, за да я достигне.
Тези негови таланти го правеха безценна находка. А приятелството му с Краулшавн удвояваше ценността му.
Алекс усети, че шперцът зацепи. Завъртя съвсем леко и усети как ключалката поддава гладко — и най-накрая щракна. Той натисна лекичко, после по-силно, и отвори.
Краулшавн зажестикулира, което Алекс възприе като „браво“. Но едно по-особено потрепване на чевръстите пръсти на финала подозрително му заприлича на „глупак“. Алекс моментално погледна към Соренсен. Дългучът имаше невинно любезно изражение.
— Твойто приятелче май са майтапи — каза Алекс.
— Не си е позволил никаква шега с вас, господин Килгър — възрази Соренсен.
След което се обърна към Краулшавн и му предаде думите на Алекс. Краулшавн разтвори устни в овално развеселено „О“ и вдигна покритата си с перушина ръка пред устата си, за да прикрие безмълвния си кикот. Алекс си наложи да се ухили.
— Добре де. Значи не е майтапчия. Покажи му с пръстчета, че вътре може да има свърталище на призраци.
— На призраци?!
Дори Соренсен прояви недоверие. Краулшавн изжестикулира къде Алекс може да си завре „призраците“. Алекс повдигна рамене.
— Е, може и да се съмнявате, ама таанците разправят едни работи, дет’ ще ви е изправят косите.
И влезе. Въпреки че очевидно не му вярваха, Соренсен и Краулшавн се поколебаха, преди да го последват.
Краулшавн си имаше причина да се колебае.
Като всеки благоразумен и лишен от наивност струт, Краулшавн се отнасяше към историите за света на привиденията с високомерна и презрителна ирония. Историите за призраци обаче бяха важна древна жестикулационна традиция в неговото общество. На малките, които едва можеха да сглобят няколко символа, им разказваха простички приказки със зловещо въздействие. В дълбокото минало страхът пред неизвестното бил ценно средство за една кокошка да опази своите още пухести новоизлюпени пиленца.
Струтите бяха възникнали върху един безплоден и враждебен свят, който за един наблюдател със слаби нерви вероятно би изглеждал обитаван изцяло от зъбати създания с остри нокти и още по-остри клюнове. Това било добра защита, но били необходими и някои сравнително находчиви умения, за да избегнеш вероятността да се превърнеш в нечие меню.
В струтската праистория веднъж възникнал вид, заплашен от изчезване. По принцип летящи същества, те били прекалено едри, за да могат да се крият, и прекалено дребни, за да се защитават. Струтите страдали и от лош слух — ограничен до ултрачестотните звуци, които водачите и охранителите на техните свърталища използвали за насочване на братята и сестрите си. Предимство било невъзможността да бъдат чути от потенциални врагове. За нещастие обаче и самите струти не можели да долавят приближаването на враговете си.