Броят на струтите намалял до няколко големи люпила и накрая те отлетели до един малък континент. Там имало много животинчета с вкусно месо, имало безброй ароматни плодове и нямало естествени неприятели — истински струтски рай. С всяко следващо поколение задоволените струти ставали все по-едри и тежки, докато накрая загубили способността си да летят. Малките им крилни нокти се превърнали в покрити с перушина „ръце“, удобни за взаимно пощене, бране на плодове, боравене с голяма сопа или камък, за да повалят жертвите си, и най-важното — да разговарят.
Раят все пак не можел да продължи вечно. Живеенето в големи сборища-люпила в новата им родина много скоро станало невъзможно, тъй като самите размери на струтите наложили разпадането на по-малки групи, което значително облекчило осигуряването на прехрана. Това довело до възникването на изтънчена комуникационна система.
Появило се жестикулирането. Отначало се свеждало до няколко основни неща: „Вкусно създание под камък. Ти вдигни, аз хвана. Делим“. Скоро обаче се развил бърз и сложен език. Един по-надарен жестикулатор вече имал по-значим статус от струт с красиво оперение на опашката. Стигнало се дотам, че струт философ можел да изрази и най-сложната идея с няколко изключително опростени символа. Благородните струти били на път да развият жестикулационния си език в писменост, когато се сгромолясала гибелната катастрофа.
Между техния рай и огромната суша се образувал провлак. Отначало по него минали само няколко по-слаби животинки. Скоро ги последвало ручейче, а накрая стихиен порой от тревопасни. След тях се появили и месоядните. Струтите се оказали лесна плячка. След хилядолетия на относителна сигурност те отново се превърнали в най-предпочитан деликатес. И отново били заплашени от изчезване.
Но този път разполагали с по-големи ресурси, към които да прибягнат. Двете ключови умения, които развили след миграцията, били сътрудничеството и езикът. Струтите се разпаднали на още по-малки групи. Научили се да си строят гнезда на най-недостъпни места. Оформили двучленни екипи за събиране на храна. Това се оказала идеалната бройка, за да се справят с всеки враг. Единият струт наблюдавал, докато другият си вършел работата. Ако бягството се окажело невъзможно, двамата заедно били в състояние да убият нападателя.
Но пък една по-малобройна група била принудена да оставя за дълги периоди новоизлюпените без защита. Възникнал проблем как да ги опазят невредими в гнездата. Отговорът се оказал елементарен; да ги сплашват до смърт. Така били измислени приказките за призраци. В струтските истории за света на привиденията главен герой винаги бил младок, който пренебрегвал предупрежденията на родителите си или на по-послушните си братчета и сестричета и се престрашавал да напусне гнездото. И неизменно бивал изяждан. Най-често срещан злодей бил Ноктестия, който връхлитал от небесата и отнасял в ноктите си дребосъка струт в гнездото си, където малките му чакали да го изядат жив. Големият зъбльо пък ги залавял, докато си играят, и моментално ги излапвал, като прегризвал крачетата на останалите, за да не могат да избягат. След това Големият зъбльо отивал да доведе глутницата си на пир.
Историите за призраци вършели работа. Младоците кротували в гнездата, докато не пораснат достатъчно, за да се свържат с друг струт. Накрая на струтите им омръзнало да се крият из скалистите хълмове от създания, които не били толкова интелигентни като тях, слезли от хълмовете и започнали да избиват месоядните. Избили ги до крак. След това прекосили провлака и продължили да избиват наред. След два века се превърнали в господари на малката си планета. За разлика от много други раси на безброй други светове, когато струтите останали без общи врагове, те не започнали да се изтребват помежду си. Вместо това отново станали миролюбиви и най-голямата им радост били елегантните символи — едновременно писмени и жестикулационни, — които използвали за общуване.
Когато Империята ги открила, струтският език бил достигнал шеметните висоти на най-чистата от чистите математики. Техният компютърен хардуер например бил примитивен в сравнение с имперските стандарти. Но програмите, които пишели, били дотолкова семпли, че всяка струтска машинка, дори с най-малката памет, можела да се справи с всеки проблем.
Като софтуерни майстори станали истинска сензация, получавали големи заплати и се замогнали. Имало обаче едно изискване, което се вписвало във всеки струтски договор. Задължително трябвало да бъдат назначавани по двойки. В противен случай нямало с кого да си жестикулират и умирали от самота.