Двамата проследиха как надзирателите влачат окървавеното тяло на Сен Клер през трите портала към определеното от таанците „наказателно помещение“.
— Коя е? — попита Стен.
— Не знам. Ще разбера. Май още е жива.
Не се наложи да чакат дълго.
Говорителите изпращяха.
— Всички затворници! Внимание. Говори полковник Дерзин. Един от вас е направил опит за бягство. Напълно безуспешен. Както ви заявих, този опит няма да остане ненаказан.
Стен затаи дъх.
— Затворникът ще бъде затворен в карцер за трийсет дни. На минимална храна. Но това не е достатъчно.
— Това е провал — каза Алекс.
— Всички затворници ще бъдат заключени в килиите си за двайсет и четири часа. Тъй като няма да се извършва никаква работа, не се полагат и никакви порциони. Имате десет минути, за да се приберете по килиите. След изтичане на този срок всеки затворник извън килията си ще бъде застрелян.
Говорителите млъкнаха.
Стен и Алекс се спогледаха.
— Мамка му — изруга Алекс. — Шибан филантроп.
— Да — съгласи се Стен, докато двамата бързаха към стаята си. — Все тая. Искам всички да разберат. Следващият герой, който се опита да побегне по този начин, ще остане без крака.
— Ще се погрижа да не стават повече недоразумения, капитане.
14.
Но за да се осъществят намеренията на Стен, не беше достатъчна заповедта: „Чупи се, досадник“. Защото ако не въведеше ред в опитите за бягство, неконтролируемите щурчовци в катедралата щяха да започнат да я пренебрегват.
Бягството като специфични умения — а предвид особеностите на Колдиез всяко бягство изискваше значителни познания — беше много повече от дълбаене на дупка под земята или завързване на няколко колана един за друг. То изискваше преди всичко изключителна конспиративност.
Ако би могло да се скицира, всяко организирано бягство наподобяваше два равностранни триъгълника с докосващи се върхове. На върха на първия бяха наблюдателите и хората по безопасността. Следваха по-малобройните групи от дърводелци, железари и т.н., а след от тях още по-малобройните групички на другите майстори и специалисти.
Обикновено нито един от тях не беше сред бегълците.
За всички дейности отговаряше Големият X — организационният ръководител на бягствата. Той насочваше дейността през всички нива от действителните бегълци до изкопчиите и всички, които работеха по осъществяването на бягството.
Обезопасяването трябваше да е перфектно. Не само всяко ниво трябваше да е защитено от разконспириране, но и общата методология на самото бягство трябваше да е абсолютна тайна за почти всички участници в проекта.
Както се изразяваше Алекс: „Мож’ ли си ме представи да са разхождам с червена рокля и неонова лампа из двора на затвора и да не чувам от никой нищо освен колко е хубавко времето?“
Най-големият проблем не бяха таанските надзиратели — Стен вече знаеше какви мерки да предприема в това отношение. Опасността произтичаше от непознатите затворници. Стен уважаваше донякъде таанското разузнаване и беше абсолютно сигурен, че сред затворниците има поне един двойник. А вероятно и повече. Но той — или те — трябваше светкавично да бъдат разкрити и да изчезнат. За имперските затворници това беше наказателна екзекуция за измяна, а за таанците убийство, което водеше до репресивни мерки. Стен беше принуден да използва Алекс и неговите разбойници за информатори и посредници, макар по този начин да излагаше приятеля си на сериозна опасност. Но беше принуден да предприеме вербуване.
Друг проблем: винаги се намираха затворници, които поради свои собствени съображения не желаеха по никакъв начин да бъдат замесени в заплануваните от Стен опити за бягства: клаустрофобици, самотници или просто единаци, които предпочитаха да се измъкнат сами. Всички тези опити трябваше да се регистрират, за да се избегне опасността бегълците да кръстосат трасетата си и да осуетят едновременно две или повече запланувани бягства. Стен си мислеше, че ще е добре, ако научава поне за половината планове — беше точно толкова непознат и подозрителен за затворниците, колкото и те за него.
Седеше навъсен над вечерния порцион в килията и със задоволство долови тътрещите се стъпки зад вратата — поне прекъснаха мрачните му мисли. Но не остана особено доволен, когато видя кой е.
На входа клечеше мирянин Кристата.
Кристата продължаваше да създава постоянни проблеми и да им бърка в задниците. При всяко строяване настояваше, че е цивилен и че мястото му не е в затвора, и постоянно се налагаше да го усмиряват. Отказваше да изпълнява каквито и да било нареждания; всяка издадена от униформено лице заповед беше съучастие във военни действия. Естествено отказваше и да отдава чест на таанските надзиратели, както беше разпоредено. До този момент все още не беше попадал в карцера, но рано или късно… Не, че го мразеха. Клечащото създание поддържаше всички медицински материали като в аптека. Нямаше нищо против да почиства всякакви отходни места. Всеки болен затворник можеше да разчита на денонощните грижи на Кристата.