Стен се запита какво ли ще поиска. Вероятно току-що беше открил, че порционите се раздават в еднакви пакети, което беше военщина. Но защо не беше отишъл да развали вечерята на полковник Вирунга?
— Да?
— Мога ли да вляза?
Стен му махна да влиза. Кристата влезе и затвори вратата.
— Разбирам, че вие сте най-главният… — Кристата се пораздруса лекичко — за опитите за бягства.
Стен измърмори нещо неопределено. Възможно ли беше тъкмо Кристата да е таански агент? Надали.
— Моите колеги решиха, че аз трябва да съм този, който да запази периметър.
— Ти искаш да избягаш?
— Защо не? Как иначе бих могъл да се махна от това отвратително свърталище на униформи и правилници? Четирима сме, които планираме да напуснем това място на изпитания, за да се озовем на свобода.
— Как?
— Правим тунел.
— Тунел?
Стен огледа нежните, дори деликатни пръсти на Кристата.
Кристата забеляза погледа му, изпъна ръка и мускулите му набъбнаха — твърде солидни, впечатли се Стен. Пръстите се присвиха и се появиха яки дебели нокти.
— Задълженията ми в материалния свят — поясни Кристата — са на минен инженер.
Стен се усмихна.
— Разбира се, таанците не го знаят.
— Сметнах, че след като ме принуждават да се подчинявам на налудничавите им заповеди, не е кой знае какъв грях да не разкривам професията си и земекопните приспособления, с които Всевишният е дарил моята раса.
— От къде планирате да излезете?
— Отстранихме една част от каменната покривка в приземното ниво на източното крило. Планираме да копаем директно оттам.
Стен си представи мислено Колдиез.
— Очертава се много дълъг тунел. Това е приблизително най-отдалечената точка от ръба на канарата.
— И нашите наблюдения са такива. Преценихме и се молим да сме на прав път, още повече че избраното място не е подложено на прекалено чести проверки.
— Колко време остава, докато тръгнете?
— Предполагам скоро. Засега копаенето е лесно, а тъй като тунелът почти изцяло е под основите на катедралата, не се налага особено укрепване. Според преценката ми в момента наближаваме вътрешната стена.
Стен се изуми. Скоростта беше невероятна.
— Мамка му!
— Бих желал да не употребявате ругатни в мое присъствие.
— Прав сте. Извинете. От каква подкрепа се нуждаете?
— От никаква.
— Никаква ли? Ако допуснете, че успеете да се измъкнете, после какво? Не приличаш — не се засягай — кой знае колко на таанците, които познавам.
— Ще тръгнем право към откритите пространства. Там смятаме да си изкопаем подслон и постепенно да дадем възможност на фермерите да разберат за присъствието ни.
— Защо сте толкова сигурни, че няма да ви предадат заради наградата?
— Длъжни сме да се надяваме — отсече Кристата. — Сега… мога ли да се заема със задълженията си? От изкопчиите се разболяха още четирима души.
— Разбира се. Уведоми ни, ако възникне нужда от отклонение или нещо друго.
— Съмнявам се.
— О. Да. Нека вашият, ъъъ, Всевишен да е с вас.
— Той е.
И Кристата излезе.
Взводен сержант Ибн Бакр беше перфектен, особено предвид недохранването на затворниците. Килгър се удивляваше на масивното тяло на пехотинеца и едва сдържаше желанието си да му огледа зъбите, като на кон — и дори да огледа седлото, за да се увери дали ще издържи тежестта на товара. Ибн Бакр, помисли си Килгър, става за супергерой или поне за първи сержант на героя.
— Господин Килгър — обади се канарата.
Мамка му. Даже можеше и да говори.
— Искам да постъпя в комисията.
Естествено никой не смееше да произнесе за щяло и нещяло думата „бягство“ — под заплаха от наказание.
— Дадено, момче — отвърна искрено Алекс.
Хранеше наивни мечти по възможност да намери още трима като сержанта, които чисто и просто да откъртят старата кула на катедралата и да я използват като стенолом, с който да разбият портите. Всички порти.
— Ще ни требва мускулест танк кат’ теб. Да копа… да мъкне… да обърне наопаки тоя свят.
— Хммм… Господин Килгър, не това имам предвид.