Ернандес ненавиждаше таанците толкова умопомрачително, че беше готов да пострада заради заблудата на своите колеги затворници. Те го смятаха за колаборационист, предател, агент. Като нищо можеха и да го ликвидират. Тъкмо такъв риск беше готов да поеме Ернандес. Същевременно таанците му се доверяваха точно толкова, колкото и на всеки друг имперски затворник. Често се питал, сподели той със Стен, колко таанци е убил, ако изобщо е успял да убие някого. Никога не бил видял някой от тях мъртъв.
Вероятно не бил свършил нищо.
Стен си помисли, че господин Риналди Ернандес вероятно е убил повече таанци от всеки боен кораб.
Той вече имаше своето момче за всичко.
Много шибана работа, помисли си Стен. Ще събера всички тези бойци. И ще им възложа бойна задача.
Но досега не съм предложил никаква задача.
16.
Л’н дръпна лостчето. Чу се слабо бръмчене при задействането на фидера, а след това две резки щраквания, щом тръбичките се вмъкнаха в прорезите пред нея. Огледа два пъти, за да се увери, че има положителен и отрицателен знак на всяка, след което бутна лостчето напред. Тръбичките бавно се плъзнаха една към друга и подскочиха при съединяването си.
Тя се приведе да огледа шева. Беше толкова съвършен на външен вид, че едва забеляза тънката като косъм линия, където тръбичките се съединяваха.
Вършеше всичко това в почти непрогледен мрак. В контролното помещение беше толкова тъмно, че всяко друго създание би изпитало симптомите на клаустрофобията само след броени минути. Би се почувствало абсолютно изолирано от останалия свят, при положение че долавя единствено присъствието на собственото си тяло. За Л’н беше малко по-светло от сумрак.
Тя побутна лостчето наляво, за да изпита пломбата, и го натисна, за да включи електрическото поле. На външен вид шевът изглеждаше все така съвършен, но тя долови с чувствителните си към актинични лъчи очи тъмночервено петно. Шевът беше силно напукан. Л’н се изкиска, побутна лостчето надясно и метна тръбичките в кошчето за боклук. Само за няколко часа го беше напълнила с брак. Дотук с таанските хвалби за свръхефикасност.
Допадаше й мисълта, че един ден в далечното бъдеще някой наистина интелигентен историк ще издири истината за предстоящото таанско поражение от ръцете на Императора тъкмо в кошчето за боклук под работната й маса. И се усмихна за стотен път на малката си тайна шега, след което отново побутна лостчето, за да извика следващите две тръбички. Малкото й, деликатно заострено ухо помръдна, за да долови избръмчаването на включилия се апарат. Вместо това отвън се чу силен крясък. Ушенцето й се присви на руло от болка. Що за гадост! Крясъците продължиха. Беше Клорик, таанският шеф по трудовата дейност. Не разбираше какво точно казва, но явно имаше потърпевш. Ако Клорик се придържаше към обичайния ред — а нямаше никаква причина да не го направи, — крясъците щяха да станат нечленоразделни и да преминат в тежки удари.
Който и да беше, на Л’н й дожаля за него. Но какво можеше да направи? Продължи работата си, като се опитваше да пренебрегне долитащите отвън шумове. С всеки ден това й се удаваше все по-лесно. Тъкмо това я плашеше повече от всичко останало — повече от Клорик и останалите таанци, повече дори от самата война. Само допреди няколко години „насилие“ изобщо не беше дума, която използваше в речника си.
Не че произхождаше от раса на пацифисти. Тъкмо обратното — и сред едноклетъчната каша, и сред свирепите зверове керите се ползваха с уважението на сравнително коравосърдечни създания. Бяха стройни същества с мека козина и огромни кристални очи, деликатни, силно чувствителни уши и дълга енергична опашка, която им служеше за равновесие. Изначалният роден свят на керите беше покрит а непроходими гори. Обитаваха средните нива, където светлината беше толкова оскъдна, колкото снабдяването с храна по върховете.
Като много други горски обитатели, праотците на Л’н ценяха правото си на уединение изключително високо. Единствените моменти, когато един кер изпитваше чувства, които напомняха нещо като самотност, бяха периодите на разгонване. Тази тяхна характерна черта ги съпътстваше през вековете, както и страстта им към светлината.
Роден художник, Л’н наближаваше кулминацията на своята зрелост, когато реши да емигрира от своята родна система. Изключително смела — или глупава — постъпка за един кер. Щеше да зареже топлината и уюта на личната интимност заради нещо, което за нейните приятели и роднини представляваше враждебен и доказано грозен живот навън. Но художникът в нея усещаше — с не по-слаба увереност от тази, с която усещаше концептуалната красота на поляризираната светлина, — че цената на постоянното уединение е твърде висока. За да достигне ново ниво в своето изкуство, й трябваха знания, които можеше да намери единствено в огромното „навън“.