Тъкмо смяташе, че е на път да намери посоката, когато таанците нападнаха. В този момент беше в двуосния си период и странните й светлинни рисунки започваха да се радват на все по-широка публика.
Публика. Странна дума. Нямаше еквивалент в керския език. Навяваше асоциации за огромни смрадливи тълпи, които се блъскат все по-близо около теб… Л’н се научи да се оправя с тях и дори й беше приятно да е център на вниманието.
Дори беше успяла да си намери първия „външен“ приятел. Казваше се Хансен. Ефрейтор Хансен, много едро и в първия момент заплашително човешко създание. Когато се запозна с него и той сграбчи миниатюрните й ръчички и замърмори с противния си приглушен човешки глас за нейните светлинни рисунки, тя едва преодоля връхлетялото я желание да подскочи с крясък върху един от мертеците на ателието си. Но успя да се овладее, да го изслуша, колкото й беше възможно по-вежливо, и накрая да го изпрати до вратата. Цяла нощ беше прекарала в опити да изчетка от козината си натрапчивата му миризма.
Месеци по-късно същата тази миризма беше онова, което най-много й допадаше в него. Той прекарваше с нея всеки свой свободен миг, възхищаваше се на произведенията й, критикуваше я по начин, който се оказа полезен, и се навърташе около нея, когато имаше презентация, като удържаше тълпата на поносимо разстояние.
Когато нахлуха таанците, Хансен успя да стигне до ателието й, да я измъкне оттам и да я преведе обратно до своите позиции. Успяха да се измъкнат броени минути преди зашеметените от удара имперски сили да капитулират. Дори след това таанците не спряха да изстрелват своите ракети.
Една от експлозиите се стовари върху Хансен и Л’н. След известно време тя дойде на себе си. Беше много странно — беше ранена незначително… а Хансен беше ранен смъртоносно.
Откакто бе напуснала родната система, Л’н беше научила много неща. Едно от тях беше да лъже. Таанците я бяха взели за член на имперските сили. Тя не поправи грешката им. Чуваше как избиват цивилни по улиците.
Последното, което научи, беше след смъртта на Хансен. Л’н осъзна какво е да си самотен.
Шевът върху следващите тръбички блесна в бледооранжево. Задоволително. Гадост! Тя го изхвърли в съответното кошче за боклук.
Крясъците отвън бяха спрели. Вместо тежки удари се чуваше мърморене. Какво ли ставаше?
Четуинд ясно чу суматохата в дъното на огромния цех и направи бърза проверка на пазачите и екипите им. Всичко изглеждаше наред. Я чакай. Нещо или някой липсваше.
Масивното му туловище заобиколи една потракваща машина и се понесе в заплашителен тръс. Четуинд избегна поклащащите се челюсти на един вилков хаспел, зави на един ъгъл и спря. Беше Клорик — пак! Лицето му пламтеше от гняв, а очите му сякаш щяха да изскочат от яростните му крясъци. Беше изпаднал почти в умопомрачение. Четуинд забеляза, че обект на гнева му е доста по-дребен мъж — някакъв имперски военнопленник. А причината за яростта му се виждаше от пръв поглед. Двамата стояха насред огромна купчина разпилени по пода тръби. Зад тях се издигаха амфитеатрално наредените врати към контролните лаборатории. Червената лампа над една от тях светеше знак, че функционира.
Четуинд зае небрежна поза и се приближи. Дали щеше да се намеси зависеше единствено от няколко елементарни фактора. От една страна, възможно беше затворникът да е направил нещо недопустимо или подло — което беше още по-лошо. В такъв случай Четуинд щеше да вдигне рамене и да остави затворника на произвола на съдбата. От друга страна, дори сред най-коравосърдечните пазачи Клорик се ползваше с репутацията на тип, който избухва без особена причина. Не че на някого му пукаше, но се смяташе за непрофесионално. Четуинд имаше по-сериозна причина за безпокойства. Тъй като беше командващ смяна, той изцяло отговаряше за затворниците. А тъй като всички знаеха за недостига на работна ръка, затворниците изведнъж се бяха превърнали в изключителна ценност, която не бива да се пилее. Ако разрешеше на Клорик да се разбеснее, много скоро щяха да останат без хора за работните групи.
Имаше и още една причина. Четуинд знаеше от личен опит какво е да си затворник.