Суламора вдигна вежди.
— Сега вече разбирам.
Очевидно беше свързано с усилената подготовка за военни действия, за която се говореше. Никой не беше сигурен точно къде. Но нищо чудно слуховете също да бяха част от хитрите планове на Императора.
— Нещо се задава, така ли е, сър? — попита той. — Нещо голямо. Бихте ли споделили какво точно?
— Не се засягай, Танз, но ще ти откажа. Принуден съм да разиграя тези карти съвсем близо пред гърдите си. Ако таанците доловят дори най-незначителен намек, разкатана ни е фамилията.
Това поне Суламора беше в състояние да проумее. Беше спец по разиграване на задкулисни далавери с делови конкуренти, въпреки че рядко се стигаше до нещо повече от незначително кръвопускане.
— Но мога да ти кажа следното — продължи Императорът. — Ако това свърши работа, войната ще свърши след четири години. Максимум пет. Ако успея да ги ударя, както ми се иска, никога няма да се съвземат. Е, вероятно ще продължат битката още известно време, но всичко ще приключи с окончателна капитулация. Под мой диктат.
Дори фригидната душа на Суламора потръпна при тази мисъл. Никак не би му се искало да е партньор на Императора при подписването на диктуван от него договор.
— Разбира се, наистина се надявам на известна незабавна подкрепа. Например сигнал от някои колебаещи се съюзници и поддръжници на неутралитет. — И след кратка пауза добави почти шепнешком: — Тъкмо неутралните ме вбесяват най-много.
Устата на Суламора пресъхна. Прииска му се да каже нещо, но внезапно се уплаши. В този момент Императорът взе чашата му и я постави настрана заедно с бутилката. Това беше знак, че срещата е приключила.
— Нахвърляй петминутна реч за утре — каза Императорът. — Пресаташетата ни да се срещнат довечера. Измисли как да кажеш със собствени думи онова, което искам да кажеш.
Суламора стана. Понечи да се сбогува, но замълча. Императорът се забавляваше: наблюдаваше усилията му да събере кураж да изрече онова, което имаше да казва. Реши да не му помага.
— Аз… мм… ваше величество, питам се… — изломоти накрая Суламора.
— Да?
Гласът на Императора прозвуча безучастно и без нотка на подкана.
— След войната… мм… Какво възнамерявате да направите?
— Да се напия до козирката — отвърна Императорът. — Добре би било, преди да се захвана да броя мъртвите.
— Не, сър. Не това имах предвид… сър. Вижте, вече разговарях с останалите членове на Личния императорски съвет и… Имам предвид, че… Как възнамерявате да постъпите с нас?
Императорът беше учредил Личния императорски съвет непосредствено след избухването на войната. Назначи в него Суламора и още седем важни за неговата кауза членове. На теория тяхното предназначение беше да го съветват. Вечният император никога не се вслушваше в съветите им. Просто това беше начинът му да им позволи да си придават важност и да ги държи настрана. Както и Имперския парламент. Вечният император беше отявлен привърженик на финтифлюшките на демокрацията. Смяташе ги за съществена опора на една абсолютна монархия.
Императорът се престори, че се замисля над въпроса на Суламора, после каза:
— Не знам. Предполагам, че ще разпусна комисията. Защо?
— Ами ние смятаме, че щом сме ви били от полза във военно време, можете да прецените какво бихме могли да направим и в мирно време. Искам да кажа, че имаме известни безпокойства, ваше величество, за които не бихте могли да знаете.
Яс-сноо, помисли си Императорът. Бас ловя, че ще ви се хареса. Никакъв начин да учреди консултативно тяло под каквато и да било официална форма. Но защо да го съобщава на Суламора? Подмина и коментара му, че членовете на Личния съвет са обсъждали подобен вариант помежду си. Може би щеше да се наложи да ги наблюдава по-отблизо.
Вечният император се усмихна с възможно най-чаровната си усмивка и възкликна:
— Твърде любопитна мисъл, Танз! Със сигурност ще я запомня.
Усмивката остана върху лицето му до излизането на Суламора, но след затварянето на вратата моментално се изпари.
19.
Таанците неволно бяха предоставили на затворниците от Колдиез идеалното скривалище за техния току-що изобретен компютър: санитарното помещение за общи нужди. Бяха решили проблема с хигиенното обслужване на толкова голям брой затворници с типичната си праволинейна експедитивност. Тринайсет килии бяха превърнати в едно огромно помещение с помощта на тежки бойни чукове, с които бяха срутени междинните стени. Една част беше определена за тоалетни нужди. В друга имаше половин дузина гигантски старовремски перални машини. Трета беше предназначена за душове. А в четвърта се помещаваха стотина курни. Над тях в каменната стена бяха закрепени съответен брой огледала.