Други помещения бяха заредени с хранителни припаси, а трети — с облекло.
— А все още не сме проучили напълно тези помещения — продължи унило Кристата. — Изглежда, този, който е натрупал цялото това богатство, е живял щастливо.
Стен огледа лакомо хранителните запаси… и престана да мисли как би му се отразила истинска храна. Вместо това се зае да прави планове.
Кристата — лично — щеше да направи пълно проучване на зимниците. За съдържанието им щяха да съобщят само на полковник Вирунга и на господин Ернандес. Последното, което би допуснал Стен, беше разконспирирането на този тунел — който, изглежда, беше единственото им спасение — тоест изкопчиите да започнат да дебелеят, да се обличат добре и — най-лошото — да се напиват. Определените за изкопчии щяха да бъдат отвеждани до работното си място със завързани очи. Само Кристата и неговите покръстени щяха да знаят какво има в мазетата. Щяха да държат всичко в тайна и да приготвят извънредни порциони, за да помогнат на бегълците да влязат във форма.
А Стен искрено се надяваше, че никой от посветените от Кристата в правата вяра няма да кривне от правия път и да се разприказва.
21.
Старши капитан Ло Прек седеше нервно на ръба на леглото си и се опитваше да разгадае бърборенето по радиото между капитана на товарния кораб и контролната служба. Тайнствата на навигационния жаргон не бяха от компетентността му, но по гласа на капитана можеше да прецени, че нещата не са наред.
С големи препирни беше успял да си издейства пътуване с кораб, който пренася ниско приоритетни материали за таанските заводи. Откакто предприе пътуването преди много цикли, полетът вече беше прекъсван и пренасочван поне пет-шест пъти. Крясъците на капитана му подсказваха, че същото предстои да се случи за пореден път.
Прек се въртеше нетърпеливо и изпитваше почти удоволствие от болката, която коравият метален ръб причиняваше на мършавите му бедра. Чувстваше се безпомощен. Не можеше да предприеме или да каже абсолютно нищо, за да ускори пътуването. Вече беше използвал малкото привилегии, на които имаше право, за да получи краткотраен отпуск. И се наложи едва ли не да се моли, за да получи разрешение да се качи на този окаян товароносач. Дадоха му го с неохота — вероятно поради чувство за вина.
Прек знаеше, че не е от хората, които се харесват. Беше свръхекспедитивен. Свръхизпълнителен. Праволинеен при изпълнение на служебните си задължения. Никога не искаше награди за добре свършена работа. Тъй като не беше амбициозен, никога не беше пакостил на друг човек. Но въпреки всичко не го харесваха. Имаше нещо особено в него… което Прек осъзнаваше и с което се примиряваше, както се примиряваше с вината, която провокираше у своите колеги офицери. За разнообразие се беше възползвал от нея: като действаше изцяло не в свой стил, я беше оформил в своя изгода. При нормални обстоятелства дори мисълта за такова нещо би го възмутила.
Но не и сега. Защото сега беше сигурен, че е открил Стен… или поне скривалището му.
Имаше нов затвор за военнопленници. За смутители. За оцелели. Намираше се на Хийт, в някакво място, наречено Колдиез.
Прек долови примирението, прозвучало в гласа на капитана. Предстоеше ново забавяне. Поредната отсрочка за неговия враг.
22.
Затворническият работен наряд крачеше към Колдиез под охраната на таанските надзиратели. Калдъръмените улипд лъкатушеха нагоре към затвора.
— Чакам — каза Стен.
— Млъквай. Ще разбереш — прошепна Сен Клер.
— На-ар-ряд… стой — изрева Четуинд.
Затворниците спряха. От двете страни на пътя се издигаха изоставени порутени жилищни сгради.
— Пет минути почивка.
Стен остана втрещен, когато надзирателите, включително Четуинд, демонстративно обърнаха гръб на затворниците и те се пръснаха из апартаментите като стадо гризачи.
— Какво по дяволите…
— Хайде — подкани го Сен Клер и почти го помъкна към някакъв вход. — Нали ти казах, че имам изненада?
— Давай, капитане. По-бързо.
— Не ми нареждай. Знаеш ли как се претърсва стая?
— Да — отговори Стен.
— Добре. Качваме се горе. Ти тършуваш. Аз казвам какво търсим.
Изкачиха паянтовото стълбище и Стен попита:
— Какво да търся?
— Всичко, което можем да употребим. И всичко, което таанците могат да продадат. Развиваме нов бизнес.
Беше си самата истина.
Бедняшките квартали не бяха особено населени — апартаментите бяха прекалено близо до Колдиез, а и периодичните набези на таанците започваха в бедните райони на Хийт, разбира се.
Сен Клер беше спазила заповедта — но щом трябваше да е крадецът, щеше да е дяволски добра. А само навън естествено можеше да тараши това-онова. Въпреки пълното й отвращение към всичко, наподобяващо ръчен труд, беше участвала доброволно във всяка работна група. Не знаеше точно какво да търси, но знаеше, че все има какво.