— Вън! — заповядах на робота, като го ударих по търпеливия метален гръб. Другите все още работеха и аз им раздавах удари като щастливият флагелант, докато всички не затрепераха, очаквайки заповеди.
— Връщайте се там, откъдето се появихте днес сутринта. Тръгвайте!
Като добре тренирани войници, в разгънат строй те тръгнаха в противоположна посока от мястото на бягството ми. Пъхнах се обратно в кухнята и затворих вратата. За минута бях в безопасност. Рано или късно ще ме проследят до роботите-асенизатори, но няма да имат ни най-малка представа къде и как съм напуснал конвоя. Работите вървяха просто прекрасно. Плененият готвач през това време беше успял да събори стола и пълзеше, извивайки се, към изхода.
— Пакостник — скарах му се аз и взех от масата един голям нож. Той веднага спря и се опули срещу мен. Сложих камшика и ножа така, че през цялото време да ми бъдат под ръка, и се огледах. За известно време можех да си почина и спокойно да обмисля по-нататъшния план. А засега всичко вървеше стремително и с доста добра доза импровизация. Някъде далеч се чу тропот.
Въздъхнах и отново взех ножа. Стремителност и импровизация бяха девизът на тази операция.
— Какво е това? — попитах готвача, като извадих за момент парцала от устата му.
— Предна врата, някой чука — дрезгаво отговори той, без да сваля поглед от ножа, който държах до гърлото му.
Пъхнах обратно парцала на определеното му място и прокрадвайки се странично към залата, се огледах.
Салонът на ресторанта беше празен и тъмен. Чукането идваше от входа на противоположната страна. Никой не се появяваше при тези сигнали, ето защо предположих, че сме сами в ресторанта. А сега да видим какво означава всичко това.
— Какво искате? — попитах аз, опитвайки се да подражавам на ниския глас и рудиментарен начин на говорене на готвача.
— От хладилния сервиз. Позвънихте, че имате повреда. От какъв тип е?
— Доста голяма! — сърцето ми подскочи от радост. — Влезте и вземете със себе си най-голямата чанта с инструменти, която имате.
Това беше много почтена чанта. Пускайки хладилния техник, рязко го ударих с плоската част на дръжката на ножа по тила. Той много мило си легна. Мундирът му беше в утилитарно тъмнозелен цвят — голямо подобрение в сравнение с тъмножълтото или боклуджийството. Бързо го съблякох и го завързах до готвача към стола, където можеха да си поплачат заедно. За първи път изпреварвах преследвачите си. В случай на успех ще минат няколко часа, преди да намерят пленниците и да ги свържат с бягството ми. Облякох тъмнозеления мундир, приготвих голямо количество сандвичи, грабнах чантата с инструменти и като изкозирувах на пленниците, изскочих навън.
Там имаше голям товарен робот, с висящи по него други инструменти, който тихичко си бръмчеше. На металните му гърди беше нарисуван същият герб на обслужващата фирма, украсяващ сега и собствената ми гръд.
— Ще пътешестваме комфортно! — казах аз. — Вземи това.
Едва успях да дръпна пръстите си, когато той взе чантата.
По време на разходките ми из града бях видял множество подобни роботи, но не се бях приближавал до нито един. На гърба му имаше своеобразно седло за оператора, но нямах ни най-малка представа как да попадна там. Той ли да се спусне на колене, да спусне стълбичка, или нещо друго? По тази улица вече се движеха коли и други роботи. Бързо се приближаваше отряд войници. Отново се изпотих.
— Искам да тръгна. Веднага.
Нищо не стана, освен това, че войниците се приближиха още повече. Роботът стоеше безстрастно като статуя. Тук нямаше място за помощ. Не знам дали този начин беше ортодоксален или не, но поставих крака си на бедрената става, хванах се с ръка за стабилизатора на обръщането на рамото му и полетях нагоре, моторът му изрева, когато центърът на тежестта се промени в съответствие с моето тегло. Плъзнах се в седлото точно в момента, когато отрядът претича покрай нас. Абсолютно ме бяха игнорирали.
Седалката беше удобна. Имах добър обзор, главата ми се намираше най-малко на три метра от земята и нямах ни най-малка представа за това какво да правя по-нататък. Макар че като начало бе най-добре да се отдалеча колкото може повече от тази улица. На темето на робота имаше компактен пулт за управление и натиснах копчето с надпис „ход“. Усетих скърцащата вибрация на предавките и той тръгна на място. Добро начало. Напред! Той се наведе и се затича. И вълненията, и полицията останаха назад.