Сега беше необходим план как да задържа Васко в стаята за определения период от време и със съобразителността си и неизменната в основата си натура, го изобретих. Към веригата на високоговорителя бе включен магнетофон и хронометър, и всичко това беше сигурно скрито в кашата от друга електроника наоколо. Програмирах магнетофона, поставих хронометъра и го включих. След това се хвърлих към стаята, за да чуя и погледам как творението ми започва да работи.
Васко все още седеше, впил поглед в телевизора, дълбоко въздишаше, когато космическите кораби се носеха в треската на разрушението. Съскаха бластери и бластерни оръдия, бушуваха бесни вихри енергия, и през всичко това се вряза записаният ми глас:
— А сега, Васко, слушай. Ти имаше тежък ден и искаш да спиш. Прозяваш се. Сега възнамеряваш да изключиш лампата и да отидеш в спалнята, тъй като утре те очаква нов ден.
И това беше една голяма лъжа. Тъй като утре няма да има нов ден, във всеки случай не и за скъпия Васко. Отново всичко това ще започне отначало. Ще бъде приспан в дълбок сън и дори по-дълбок транс от утешаващия ми глас. И докато пребивава в това състояние, ще му обяснят, че трябва да забрави този ден, така че може да се събуди сутринта на последният си ден от отпуската, преди да се яви на действителна служба.
Ще се събуди с лек махмурлук от вчерашния празник и няма да се безпокои заради това. Просто ще лежи в стаята, ще почете малко, ще поспи, ще погледа телевизия и ще си легне по-рано. Ще се наслаждава. И така ще продължава, докато не се наруши програмата.
Това беше най-чудесният план и, доколкото бе възможно, защитен от глупави случайности. Захраних половината от ликвидационните си фондове в платежната сметка и балансът на стенния индикатор подскочи на огромна сума.
Бавно и щастливо излязох от стаята и окачих на вратата табелка „не ме безпокойте“.
А след това изпаднах в депресия, запалих пак светлината и се огледах, търсейки бутилката, която ме снабдяваше с такова интензивно вдъхновение. Васко отлично се бе погрижил за това.
Но как ще се върна в базата с тройно подсилената охрана?
Тази висока каменна стена се очерта в мозъка ми толкова голяма, колкото беше в действителност. Щях да шумя, прекачвайки се през нея, и щях да вдигна всички по тревога. Щеше да бъде много мило, ако можех да се върна без чието и да било знание, промъквайки се под нея. Но и дума не можеше да става за подкоп, това трябваше да бъде нещо, което може да се направи за няколко часа.
Да открадна самолет, да прелетя и да скоча с парашут? И да бъда застрелян, преди да се докосна до земята. Нямаше по-лошо време да се проникне или напусне базата от сега.
Часовите ще бъдат двойно по-бдителни, а цялата база ще гъмжи от войници. Което разбира се и даваше ключа към това, което трябваше да направя. Да обърна силите им против тях самите. Да използвам числеността им, за да им нанеса поражение — джудо в гигантски размери. Но как?
Отговорът дойде достатъчно бързо, веднага щом проблемът беше формулиран правилно. Събрах необходимото снаряжение, то беше доста обемисто. След това го сложих в голям куфар и го снабдих с апаратура за саморазрушение.
Ще ми трябва нова маска, нищо сложно, просто за да скрие реалната ми — присвоена — личност. Ах, до каква степен на лъжа трябваше да стигна!
Догоре закопчаното палто скриваше мундира ми, кепето ми отиде в джоба, заменено от широкопола шапка, а старата ми вярна сива брада постави на лицето ми намордника на анонимността. Бях готов. Поех дълбоко въздух, отпих една глътка и се измъкнах от стаята, затваряйки вратата след себе си и пъхайки ключа в джоба.
Минавайки покрай боклукопровода, го хвърлих там и избухването на мигновеното унищожение ми показа пътя му. Отдалечих се от хотела на прилично разстояние, спрях робот-такси и пъхнах вътре куфара си.
— База „Глупост“, главния вход — заповядах аз и тръгнахме.
Безумие? Може би, но това бе единственият начин.
Не че не ме побиваха тръпки, но… Само това и трябваше да се очаква, когато караш по главната улица под високите фенери към подозрителен тежковъоръжен часови, стоящ пред портала и милващ нежно оръжието си. Зората вече осветяваше небето.
— Базата е затворена! — извика лейтенантът, отваряйки вратата на таксито. — Какво правите тук?
— База ли? — попитах аз с треперещ глас, лошо имитиращ старчески фалцет. — Нима това не е Центърът за Морков Сок за естествено здраве? Таксито ме е докарало неправилно…
Представителният лейтенант изсумтя и се обърна, а аз изтъркалях чифт гранати между кривите му крака. И хвърлих още пет след тях. Когато се взривиха първите, намъкнах противогаза върху шапката си, затискайки брадата и всичко останало.