Бяха шест плюс Остро̀в, който, съдейки по израза на лицето му, би желал да бъде някъде другаде.
— Разбирате ли, Край ми говореше за Васко, каза, че го търси… — гласът му секна и угасна, тъй като каменните сиви лица напълно го игнорираха. Но аз не.
— Какво чакаш, благодарности ли? Ти си предател. Откриваш нова собствена седмица „да предам приятеля си“ ли? — опитах се да изсумтя презрително, но това се превърна в бълбукане, когато единият от конвоите ме дръпна за кабела. Един от петимата. Замигах и погледнах надолу, защото можех да се закълна, че преди минута бяха шестима.
Докато ги броях още веднъж, чифт ръце се появиха и се затвориха на врата на номер пет. Очите му изскочиха от орбитите, а устата му се отвори. Помъчих се да запазя спокоен израз на лицето си, а също и да не пуля очи. Ръцете натиснаха, очите се затвориха, и номер пет изчезна от полезрението ми. Съпротивлявах се малко, за да привлека вниманието на оцелелите върху мен и дори ритнах с крак пищяла на Остро̀в, за да задържа и неговото внимание.
— Не трябваше да го правиш — оплака се той. Усмихнах се, тъй като номер четвърти последва другите.
Имаше нещо възхитително в ефектното и тихо отстраняване на неприятеля. То ми напомняше за един познат ловец. Той беше професионалист и много голям майстор в работата си. Когато се вдигаше ято птици, той стреляше в последната от клина. А после в следващата. Понякога успяваше да застреля 4–5 птици, преди другите да разберат какво става. Тук се прилагаха същите принципи и то по напълно професионален начин.
Системата даде засечка на номер три, който се оказа малко по-силен и привлече вниманието на един от останалите. В края на краищата човешките същества са малко по-умни от птиците.
Изчаках да се обърнат към източника на безпокойство, а след това ударих най-близкия сив човек с тясната част на дланта си по врата. Умората бе отслабила удара, така че той не падна веднага и ми трябваше да му дам още малко, за да го успокоя окончателно. И докато се трудех, отбелязвах падащите тела и откъслечните викове на другите.
Когато се изправих, видях, че Остро̀в и всички, освен един от сивите хора, щастливо дремеха, събрани на купчинка, докато спасителите ми слагаха отгоре и последния. Той беше яка горила и се биеше добре, но отстъпваше по категория на противниковата страна и скоро падна в безсъзнание. Беше интересно, защото двамата нападнали го бяха жени — облечени в оскъдни и колоритни бурадски рокли и местни обувки на висок ток. Най-близката се обърна и познах сержант Бейз, и някои части от ребуса започнаха да застават на мястото си.
Другата жена беше по-ниска и много изящно сложена, с фигура, която помнех, и лице, което не можех да забравя. Жена ми.
— Хайде, хайде — успокои ме Анжела, потупвайки ме по едната буза и лепвайки бърза целувка на другата. — Надявам се, че ще можеш малко да потичаш, мили, защото на помощ идват още от тези бандити.
Потвърждавайки това предположение, покрай нас просвистя снаряд от неизяснена разновидност.
— Да бягаме… — дрезгаво казах аз и се заклатушках, все още не съвсем уверен в това, което се случи, но поне все още достатъчно умен, за да не задавам въпроси. Бейз ме прегърна с една ръка, насочвайки ме в правилната посока и мъкнейки ме след себе си, докато жена ми през това време ме облекчи от товара на кутията и кабела. Понесохме се така и бях сигурен, че представлявахме очарователно зрелище — аз, в прозрачните си дрехи, и двете момичета в изящните си роклички. За съжаление на улицата нямаше никой, който би могъл достойно да оцени тази ситуация.
— Не спирай! — извика Бейз, помъквайки ме зад ъгъла. Зад нас се раздадоха близки взривове. Пренебрегнах всичко освен задачата да премествам колкото може по-бързо един след друг краката си, като гадаех колко ли ще издържа.
Изглежда Бейз знаеше какво прави. Преди да отидем прекалено далеч в това направление, тя зави и ме вмъкна по няколко стълби в едно здание. Сложи резетата на тежката врата и продължихме по-нататък, сега малко по-бавно, през някакви изоставени кабинети в задната част на зданието, където прозорците гледаха към двора. Височината беше приемлива за скок и Бейз скочи първа, гъвкава като голяма котка, след това ми помогна да се спусна, с помощта на спускащата ме Анжела. Бях в ръцете им като глина, и това беше доста приятно усещане.
Бейз се затича напред да отвори голямата врата. Вътре се намираше клизантска командна кола с развяващ се на антената генералски флаг.