— Това е прекрасно, да, превъзходно е. Но скъпо ще продадем живота си, само ако бъдем принудени. Ди Грийс може да намери път към спасението там, където другите намират само отчаяние. Собственичката на фабриката тук ли е? Добре, изпратете ми я колкото може по-бързо.
Бейз изтича навън, а аз се обърнах към жена си.
— Предполагам, че си донесла със себе си обичайното оборудване? От сорта, което взехме за медения си месец?
— Бомби, гранати, експлозиви, газови заряди — естествено.
— Добро момиче. С теб, в качеството ти на съпруга, изпитвам растящо чувство за безпокойство.
Бейз бързо влезе, а след нея още една амазонка в униформа. Малко по-голяма, вероятно, с много привлекателни леко побелели коси и все пак с хубав бюст и закръглени форми на зрялост. Хванах изстиващото изражение в очите на Анжела и бързо насочих мислите си към по-важни неща.
— Аз съм Джеймс ди Грийс, междузвезден агент и шпионин.
— Файда Фиртина от гвардията — отсече тя и отдаде чест.
— Да, много добре, Файда, радвам се да се запозная с вас. Свободно. Както разбрах, зданието е ваше.
— Абсолютно вярно. „Фиртина Амалга Метъл Констракщън Робономи Лимитед“. Прекрасни стоки за пазара.
— Що за стока е това?
— Робономи.
— Няма да ме сметнете, надявам се, за глупак, ако попитам, какво е това робономи?
— Разкошен продукт, необходим за всеки порядъчен дом. Робот, програмиран, обучен, сглобен и специално проектиран само за една функция. Иконом, слуга, готов да помага вкъщи, който прави дома ро̀ден и уютен, облекчавайки грижите на стопанина, избавяйки го от ежедневната работа, грижи и стресове на съвременния живот…
Имаше още много в този дух, явно цитати от рекламна брошура, но това вече не го чувах. В главата ми се подреждаше, придобивайки форма, план, докато звуците от стрелба не се промъкнаха през веригата на мислите ми.
— Направиха пробна атака — каза Бейз, с командното радио до ухото. — Но бяха отбити със загуби.
— Продължавайте да ги задържате. Известно време не трябва да се опитват да използват тежко оръжие, тъй като се надяват да ме пленят жив — махнах с ръка и прекъснах собственичката на фабриката, готова отново да пусне устната реклама. — Файда, нахвърляйте ми набързо наземния план на зданието и района, непосредствено прилепващ до него.
Тя чертаеше бързо и точно (несъмнено военна тренировка), посочвайки врати, прозорци и обкръжаващите улици.
— Как изглеждат вашите робономи? — попитах аз.
— Приличат на хуманоиди по форма и размери, оптимален вид за домашна среда и като добавка…
— Отлично, колко готови за изпращане, минали полеви изпитания или както там ги наричате, със заредени енергоблокове имате?
Тя замислено се намръщи.
— Трябва да проверя в отдела за доставка, но по приблизителни пресмятания бих казала някъде между 160 и 180.
— Точно това, което ще ни бъде необходимо. Много ли ще се разорите, може ли застраховката ви да покрие загубите, ако бъдат унищожени за свободата на Бурада?
— Всички робономи на фирма „Фиртина“ охотно ще загинат, може да се каже дори с радост, ако имаха някакви емоции, за свободата. Макар, разбира се, те да не са способни да вземат в ръка оръжие, както и да извършат някакъв акт на насилие.
— Е, това няма да потрябва. За това можем да се погрижим и ние, нашата бригада икономи ще направи отвличаща вниманието маневра, която ще ни позволи да се измъкнем оттук. А сега се приближете, момичета, и ще ви изложа плана си.
Старият ди Грийсов мозък накрая наистина заработи. Стрелбата на заден план само ме стимулираше към по-големи усилия, докато в същото време се възнасях от радостен ентусиазъм. След няколко минути приготовленията бяха завършени и след половин час бяхме готови за атака.
— Знаете ли заповедта си? — попитах смътно осветения отдел за доставка, запълнен с роботи.
— Знаем, сър, да, сър, благодарим ви, сър — отговориха те с най-добрия културен акцент.
— Тогава се пригответе за изпращане. Това, което сега ще направите, е много-много по-добро от всичко, което някога бихте направили през целия си електронен живот на работа вкъщи. Когато кажа да тръгвате, вие излизате, всеки по програмата си.
— Много сте добър, сър, благодарим ви, сър.
Тук, в експедицията на фабриката, имаше повече от сто робота за главната ни отвличаща атака. Те стояха в стройни редици, бръмчейки и жадувайки да тръгнат. Предните редици бяха облечени във всевъзможни облекла, които успяхме да намерим, някои с униформени кепета, други с куртки, още по-малко носеха панталони. Голяма част от дрехите бяха пожертвани от ударничките, който факт внасяше малко разнообразие в новия ми воински статут. Наоколо имаше прекалено много загоряла плът, за да може един мъж да я игнорира напълно. Почти удоволствие беше да бъдеш за малко с роботите, чиито дрехи бяха разнообразни и не откриваха нищо интересно. Всеки от тях стискаше парче тръба или пластмаса, или някакъв друг предмет, напомнящ оръжие. В настъпващата суматоха тях, както се надявах, ще ги вземат за атакуващи хора. Погледнах часовника си и поднесох радиото към устата си.