Беше едър и мускулест и държеше на живота си. За щастие не беше много съобразителен и бе хванал с две ръце гаусовката, опитвайки се да ми я измъкне. Примерно по времето, когато съобрази, че може да я държи с една ръка и да ме бие с другата, му подложих крак и се стоварих върху него. Преди да падне на земята, успя да ми нанесе два бързи удара в корема, които не предизвикаха нищо добро в мен. След това се приземихме и му изкарах дъха. Това освободи ръката ми от гърлото му и преди да може отново да си поеме достатъчно въздух, за да завика, го изпратих в безсъзнание. Седях на него, очаквайки главата да престане да ми се върти и да се развърже възелът на болката в корема, когато наблизо се раздаде нов глас.
— Какъв е този шум? Кой е там?
Дълбоко и конвулсивно въздъхнах, изпуснах малко въздух и се помъчих да овладея гласа си.
— Аз съм — винаги добър отговор. — Спънах се и паднах. Ударих си пръста…
— Значи ще получиш медал за него. А сега млъкни.
Млъкнах, взех гаусовката на омекналия ми спътник и станах, разбирайки, че бях загубил всякакъв ориентир в димната тъмнина.
Много неприятно усещане. Димът се разреждаше, а аз бях сам без всякакво чувство за ориентация. Ако тръгна в неправилна посока, това ще бъде самоубийство.
Паника! Или по-скоро мигновена паника. Винаги съм си позволявал съвсем малко паника във всяка остра ситуация. Това предизвиква прилив на кръв в кръвоносните съдове, заставя сърцето да бие по-бързо, освобождава доза адреналин и прави други, полезни за човека в извънредна ситуация, неща.
Но само малко паника, времето ме притискаше. А след като ниската животинска емоция се разнесе, устните отново скриха зъбите, и косите на тила се спуснаха и всичко останало, нагласих за работа стария логически център.
Следващото: не съм сам. Безмълвната верига спасени можеше да измарширува в зданието и в безопасност да се движи по-нататък, но моята Анжела нямаше да ме остави. Знаех толкова ясно, сякаш можех да я видя, че тя стои пред тази врата към живота и ме чака.
Следващото: тя имаше чувство за ориентация, а аз нямах. Следователно, тя трябва да дойде при мен.
— Този палец ме убива, сержант — измънках аз, а след това засвирих в предполагаеми мъчения. Едно късо изсвирване и едно дълго. Буква „А“ означаваше Анжела според кода, който, както знаех, й е добре известен. Че имам нужда от помощ, тя ще изчисли сама, както и всичко останало.
— Прекрати това свирене и шума — изръмжа в отговор друг глас, завършвайки с нотка на презрение, прерастващо в подозрение. — Кажи, кой си?
Порових се в паметта си, търсейки името, чуто преди няколко минути.
— Аз съм, сержант, Зобно. Този пръст…
— Той не е Зобно! — намеси се друг глас. — Зобно съм аз.
— Не, аз съм! — извиках в отговор. — Кой го каза?
— И двамата се приближете веднага! — извика сержантът. — След пет секунди стрелям.
Истинският Зобно, спъвайки се, тръгна през дима, а аз не успях нито да отговоря, нито да мръдна. И вече усещах как ме разкъсват куршумите, когато нещо ме дръпна за ръката и аз подскочих.
— Анжела? — прошепнах аз и получих безмълвен отговор, когато ме прегърна. Тръгнах към нея, но тя не дочака, хвана ръката ми, и ме повлече след себе си. Зад нас в дима звучаха гласове, след това внезапен писък на гаусовка и извиквания на команди.
Спънах се в невидими стъпала и очакващи ме ръце ме вмъкнаха през вратата.
Глава 17
— Търсеща група… търсеща група… — думите смътно стигнаха до мен през гърленото ръмжене на атакуващите плюшени мечета. Можех да ги отбия, макар използваните вместо мечове захарни пръчки да продължаваха да се чупят. Но даже и без захарните пръчки, един ритник в корема на плюшеното мече, и то пада и не му остава никаква сила.
С мечетата бих могъл да се справя лесно, ако на тяхна страна не бяха и проклетите дървени войничета. От тях ще се получи хубав огън и именно затова мислех, напипвайки клечка кибрит, когато едно от тях заби щика на малката си винтовка в ръката ми. Убоде ме, а аз премигах и отворих очи, срещнах погледа на мустакатото лице на гледащия ме доктор Мутфак.
— Тази тревога, трябва да кажа, наистина е в най-неудобното време. Направих ви инжекция за неутрализиране на хипнотичния наркотик. — Той държеше инжекцията в ръка и аз потърках ръката си мястото, където ме убоде. — В крайно неудобно време.
— Не го направих аз — изръмжах, все още събуждайки се само наполовина и желаейки да свърша с плюшените мечета.