Няма да се преструвам, че беше приятно усещане. Болката беше достатъчно силна, за да разкъсва стомаха ми от гадене и да завърже на възли мускулите ми. Спънах се и паднах в краката на пазача. Взетият наркотик блокира по-голяма част от болката, но не цялата. Сигурно имаше още няколко нервни пътища, достъпни за моторен контрол. Очите ми се напълниха със сълзи и през сълзливата пелена можех да различа пред себе си ботуш и крак в униформен панталон. Лошо.
После видях ръката на пазача, който се наведе, за да ме хване за нашийника. Нанесох му рязък удар с изправен среден пръст и одрасках кожата на дланта му. Той само трепна и продължаваше да се навежда, докато не падна до мен, изпускайки кутийката. Тя падна толкова близо, че можех да се протегна да я взема и да натисна черното копче.
Болката веднага спря. Запълзях и се затъркалях, борейки се с вързаните си на възел мускули и ставайки на крака.
За няколко мига, минали от момента, когато нападнах пазача, ситуацията рязко се промени. Анжела лежеше напреки на бюрото на Край, хванала се за нашийника и гърчейки се от болка. Край стоеше на колене зад бюрото и търсеше пистолета си.
Хвърлих се върху него в момента, когато го вдигна. Няма да успея. Хвърлих се прекалено късно, той ще успее да стреля, и край на приказката.
Но именно сега се разнесе отдалечен взрив, подът се надигна, от тавана се посипа прах и парчета пластмаса, а осветлението замига. Край не го очакваше, а аз чаках този жизнено важен момент, когато се плъзнах по бюрото към него и нокътят ми едва го драсна по кожата.
Той стреля, но куршумът проби отсрещната стена, защото в момента на изстрела вече падаше в безсъзнание. Анжела сигурно го е нападнала веднага, щом аз се нахвърлих върху пазача. Увисвайки на кабела, тя е вдигнала крака достатъчно високо, за да ритне добре Край и да го събори на пода. Той си отмъсти, хващайки радиоуправлението преди пистолета и този малък ексцес на садизъм ми даде шанс да се добера до него. Но Анжела сега плащаше за това.
Не можех да гледам извиващото й се тяло, когато се качих на бюрото до нея. Пред креслото на Край имаше много копчета, но не започнах да ги разучавам, а просто изключих кутийката.
Анжела отвори очи и лежеше, без да мърда, тя просто ме гледаше, докато обискирах чекмеджетата на бюрото.
— Мили, ти без съмнение си гений! — слабо каза тя. Намерих ключа и се наведох, за да сваля нашийника й. — Как го направи?
— Надхитрих ги, това е всичко. Те не намериха в дрехите ми никакво оръжие, защото самата дреха беше тяхна. Тъканта беше просмукана с тантуралин, който я превърна в мощен експлозив. Нанесох на тъканта течен катализатор под мишниците, където топлината на тялото не му даваше да реагира. Докато бях с униформата, не ставаше нищо, но щом ме накараха да я сваля — бях сигурен, че трябваше задължително да го направят — катализаторът започна да действа, охлаждайки се, и когато до стигна критичната си точка…
— Бум, и всичко избухна. Моят гений — тя ме притегли към себе си, когато нашийникът щракна, падайки, и ми подари гореща и страстна целувка, на която известно време отговарях, докато не си спомних къде се намирахме. Тя седна не съвсем твърдо и се опита да пъхне ключа в моя нашийник.
— Предполагам, че имаш някакво остроумно обяснение как уби тези обесници?
— Още не са мъртви, просто са в безсъзнание. Подострих единия си нокът, а след това го намазах с каланит.
— Разбира се! Той е невидим за очите и за да се намери дори прашинка от него, е необходим спектрален анализ. Но е повече от достатъчно, за да доведе одраскания до безсъзнание. И по-нататък?
— Телефонно позвъняване, за да приведа в действие втората фаза от операцията, ако взривът не е бил чут зад пределите на зданието. Но те имат подслушващи устройства…
Преди да успея да довърша фразата, светлината изгасна. Тъй като това беше тъмна стая, се заблудих и паднах, изгубвайки контакт с реалността.
— Анжела — повиках аз, осъзнавайки дрезгавината в гласа си, — натъпкаха ме до козирката с наркотици, неутрализиращи почти всички усещания за болка. Ето защо можах да се справя с пазача, въпреки че той включи електрошоковата кутия. Но съм абсолютно изтръпнал. Всичко, което мога да направя в тъмнината, е да те чувам, ще трябва да ми помогнеш.
— Какво да правя?
— Намери Край и го довлечи до мен. Възнамерявам да погледна дали няма да можем да го вземем със себе си.
Тя го измъкна изпод бюрото, не много меко, съдейки по чутите удари, и ми помогна да го метна на рамо.
— А сега ни изведи оттук. Ще трябва да ме водиш, защото изобщо не мога да се придвижвам в тази тъмнина. Мини от другата страна на коридора, а след това вляво, на около четирийсет метра, докато не излезеш на стълбището, а след това надолу докрай.