— Отмъщението — после, сега — информацията. Интересно, какви пленителни фактори е открил в нашия чужденец докторът.
— Той не е чужденец — настояваше доктор Мутфак. Докато аз спях, той е работил в малката си, но напълно оборудвана лаборатория, представляваща част от мини-болницата на хотела. Отговарям за това с репутацията си.
— Единствената ви репутация, която ми е известна, е репутацията на мозъкоизтисквач — казах аз. — Нима можете да сте уверен?
— Няма да търпя да ме оскърбяват чужденци? — завика докторът, като се изправи в гнева си така, че темето му почти стигна до рамото ми. — Към оскърбления от страна на жени съм свикнал, но от чуждопланетни… Там, където са ви родили, трябва да е известно, че база на цялото медицинско образование е здравата основа на биологията и физиологията. Случи се така, че цитологията ми е хоби. Бих могъл да ви покажа клетки, които ще ви накарат да закрещите от учудване, така че знам за какво говоря! Клетките на този субект са човешки, така че той е човек. Жизнеспособен „Хомо Сапиенс“.
— Но различията: такава отчужденост, ниска температура на тялото, отсъствие на емоции и така нататък…
— Всичко е напълно в пределите на човешкото царство и човешката вариативност. Човечеството е способно на поразителни адаптации, и поколенията, живели в различна обкръжаваща среда, пораждат цяла серия от приспособителни адаптации. В литературата се привеждат много повече екзотични примери, отколкото представеният даден индивид.
— Значи, също така не може да е и робот? — широко отваряйки очи, невинно попита Анжела и отскочи назад, когато протегнах ръка, за да я хвана. Теориите ми, струва ми се, не бяха добре обосновани.
— Кога ще можем да поговорим с него? — попитах аз.
— Скоро, много скоро.
— А може ли да попитам, какво направихте, за да го накарате да отговаря на въпроси?
— Хубав въпрос — Мутфак поглади сребристата си брада, готов за интерпретиране тайнствата на медицината пред един профан. — Тъй като изглежда, че именно този човек е отговорен за вмешателството в работата на вашия мозък, не чувствах това, което е прието да се нарича отговорност на лекаря пред пациента, особено когато пациентът е помогнал да се организира нашествие на родната ми планета.
— Това е много добре от ваша страна, докторе.
— Съответно не изпитах никакви колебания, когато разстроих нормалните му мислителни процеси в наша, а не негова изгода. Не ми беше лесно да направя това. И го чувствам също като морално престъпление, както и това, което е било направено с вас. Но отговорността за това ще поема върху себе си. Помогна ми фактът, че в момента на пристигането му беше в безсъзнание. Напъхах лъжливи спомени и предизвиках регресия на отношението му към хората и емоциите, като поставих блокажи на паметта и изобщо направих още няколко ужасни неща, за които ще нося кръст до края на дните си — кръста на отговорността.
Доктор Мутфак изглеждаше така, сякаш всяка минута можеше да се разплаче и го потупах по рамото.
— Вие, докторе, сте войник на предната линия на фронта, правещ всичко за победата, и ние много ви уважаваме за това.
— Е, а пък аз — не, но сега няма да се безпокоя особено — той се отърси и отново стана човек на науката. — След няколко минути възнамерявам да изведа пациента от дълбокия транс. Ще изглежда събуден, но съзнанието му няма да се ориентира в обкръжаващата го обстановка. Емоциите му ще бъдат примерно като на двегодишно дете, искащо да помогне. Помнете това. Не го притискайте с въпроси и не се дръжте враждебно. Той от все сърце ще се старае да ви помогне, но достъпът до информация в много случаи няма да е лек. Бъдете снизходителни и перифразирайте въпросите. Не го притискайте прекалено силно. Готови ли сте?
— Предполагам, че да — казах аз, макар много трудно да можех да си представя Край в ролята на помагащо момченце.
Ние с Анжела тръгнахме в строй след доктора в смътно осветената стая на болницата. Когато влязохме, седящият до леглото санитар стана. Мутфак така нагласи осветлението, че то осветяваше само Край. След това му направи инжекция.
— Трябва много бързо да подейства — обясни той.
Очите на Край бяха затворени, лицето отпуснато и неподвижно. Черепът му беше омотан в бинтове, под които излизаха кабели към стоящия до него апарат.
— Събуди се, Край, събуди се — тихо каза докторът.
Лицето на Край трепна, бузите му помръднаха, и очите му се отвориха. На лицето му имаше израз на безгрижно спокойствие, а на устните — следа от слаба усмивка.
— Как се казваш?
— Край — говореше тихо, с момчешки глас. Нямаше и следа от съпротива.