— Откъде си пристигнал?
Той се намръщи, мигайки и наблюдавайки ме, издаваше някакви звуци. Анжела се наведе и потупвайки го дружески по ръката, проговори:
— Трябва да се успокоиш, не бързай. Ти пристигна тук от Клизант, нали?
— Да — кимна той и се усмихна.
— А сега помисли, ти имаш добра памет, на Клизант ли си се родил?
— Аз — според мен не. Бях там, докторе, много време, но не съм се родил там. Родих се вкъщи.
— Вкъщи — това друга планета ли е, в друг свят?
— Да.
— Можеш ли да ми кажеш, на какво прилича?
— На студ.
Когато каза това, гласът му беше толкова леден, колкото и думата, повече приличаше на гласа на предишния Край и лицето му постепенно се променяше, отразявайки мислите, откликнали се като ехо на думите му.
— Винаги студ. Нищо зелено, нищо не расте, винаги е студено. Налага се да обичаш студа, а аз никога не съм го обичал, макар че можех да живея с него. Има топли планети и много от нас заминават на тях. Но ние сме малко. Не се виждаме много често един друг и не мисля, че се обичаме, пък и защо да се обичаме? В снега, в леда, в студа няма какво да се обича. Ловим риба, това е всичко, на снега нищо не живее, целият живот е в морето. Веднъж пъхнах ръката си в морето, но не мога да живея във водата. Рибите могат и ние ги ядем. Има и по-топли планети.
— Като Клизант ли? — попитах аз толкова тихо, колкото Анжела. Той се усмихна.
— Като Клизант. През цялото време топло, дори горещо, прекалено горещо, но не съм против. Странно е да се виждат по сушата други същества освен хората. И много зеленина.
— Как се казва домът ти, студеният дом? — прошепнах аз.
Трансформацията стана веднага. Край започна да се извива на койката, лицето му се кривеше и обезобразяваше от гримаси, очите му се отвориха широко и се установиха в една точка. Доктор Мутфак му крещеше да забрави въпроса и да лежи спокойно, опитвайки се през това време да забие игла в мятащата се ръка. Но вече беше късно. Реакцията, пусната от мен, продължаваше и само за миг в очите на Край се появи нещо разумно и омраза, когато дошлият на себе си Край осъзна какво става.
Но само за момент, след един миг гърбът му се сви в безмълвен спазъм и той рухна, застинал и неподвижен.
— Умря — обяви доктор Мутфак, поглеждайки показанията на уредите.
— Сесията беше полезна — забеляза Анжела, приближавайки се към прозореца и вдигайки щорите. — Време е да се изкъпем, ако се чувстваш способен на това, скъпи. А после ще трябва да измислим начин как да намерим на доктора друг сив човек. Сега, когато знаем каква област не трябва да докосваме, можем да го накараме да изкара повече време до разпита.
— Не мога! — отдръпна се доктора. — Само не това! Ние го убихме! Аз го убих! Той има имплантирана заповед, на която е невъзможно да се съпротивлява — да умре, но да не издаде къде се намира планетата му. Това може да се заложи — стремеж към смъртта. Сега го видях. И повече не искам!
— По различен начин са ни възпитали, докторе — спокойно и безстрастно забеляза Анжела. — Бих разстреляла твар като Край в бой и не изпитвам други чувства от това, че смъртта му настъпи по такъв начин. Вие знаете кой е той и какво е направил.
Нищо не казах. Бях съгласен и с двамата. С Анжела, видяла джунглата на Галактиката с нейните закони, и с доктора, хуманист, израснал в матриархат, стабилен и незаменим. И двамата бяха прави. Интересно животно е човекът.
— Починете си, докторе — посъветвах го аз. — Вземете едно от собствените си хапчета. Бяхте на крак денонощия и това не е могло да ви донесе полза. Ще се видим, когато се събудите, но преди това си починете добре.
Взех Анжела за ръка и я отведох от тъжния малък човек, забил поглед в земята.
— Нали не съжаляваш за тази твар? — попита Анжела. Издавайки ми своята загриженост номер две, означаваща нещо от рода на: „Не търся неприятности, но ако ги искаш — ще ги получиш.“
— Аз? Много малко шансове има за това, любима. Край е този, който неотдавна разходи по мозъка ми бодлива тел и се опита да направи същото и с теб. Само съжалявам, че не можахме да изстискаме повече от него, преди да ни напусне.
— Следващият ще разкаже повече. Поне сега знаем, че идеята ти е вярна. Те като че ли не са чужди същества, но не са и клизантци. Ако можем да ги изкореним оттам, ще можем да спрем нахлуванията.
— По-лесно е да си го представим, отколкото да го направим. Хайде да поплуваме и ще помислим над това, когато се върнем, на чашка.
Водата отпусна мускулите ми и събуди остър глад и жажда. Извиках по радиото прислугата и дадох разпореждания. Така че когато излязохме на брега, ни чакаше месо и бира. Те едва притъпиха остротата на апетита ми, но все пак ми дадоха възможност да се върна в стаята си за по-изтънчен обяд.