Все пак лекарствата помагаха и това пролича, когато срещна погледа й и наистина я видя.
— Дъще моя — заговори той на Древния език. — Как прекара нощта?
Тя отвърна по предпочитания от него начин на Древния език.
— Добре, татко мой. Ами ти?
Той се поклони с изискаността на аристократ, какъвто беше по произход.
— Както винаги съм възхитен от поздрава ти. О, прислужницата е приготвила сока ми. Колко мило от нейна страна.
Баща й седна, а платът на халата му прошумоля. Взе керамичната чаша, като че беше най-изискан английски порцелан.
— Накъде си се запътила?
— На работа. Отивам на работа.
Баща й се намръщи, докато отпиваше.
— Отлично си наясно, че не одобрявам делата ти извън дома. Не е редно дама с твоето потекло да използва времето си по този начин.
— Знам, татко мой. Но това ме прави щастлива.
Лицето му придоби по-меко изражение.
— Това е нещо различно. За мое съжаление не мога да разбера младото поколение. Майка ти ръководеше домакинството, прислугата и градината. Това беше повече от достатъчно да задоволи потребностите й.
Елена сведе поглед и си помисли, че майка й би проплакала, ако видеше докъде са стигнали.
— Знам.
— Въпреки всичко постъпи както желаеш, а аз ще те обичам дори повече.
Тя се усмихна на думите, които беше чувала през целия си живот. И като ставаше въпрос за това…
— Татко?
Той отдръпна чашата от устните си.
— Да?
— Ще се забавя малко с прибирането си у дома тази вечер.
— Наистина ли? По каква причина?
— Ще пия кафе с един мъж.
— Какво е това?
Смяната в тона му я накара да вдигне глава и да се огледа какво… О, не…
— Нищо, татко. Абсолютно нищо.
Тя бързо се приближи до лъжицата, която беше използвала да натроши таблетките, и я взе. Втурна се към мивката, като че й беше нужна вода, за да угаси пожар.
Гласът на баща й трепереше.
— Какво… Какво прави това тук? Аз…
Елена избърса лъжичката и я прибра в чекмеджето.
— Ето. Няма я. Виждаш ли? — Тя посочи към мястото, на което беше стояла. — Плотът е съвсем чист. Няма нищо върху него.
— Беше там… Видях я. Не трябва да бъдат оставяни така метални предмети… Не е безопасно… Не е безопасно… Кой я е оставил?… Кой я е оставил отвън?… Кой е оставил лъжичката?
— Прислужницата го е направила.
— Прислужницата! Отново! Трябва да бъде уволнена. Вече й обясних. Нищо метално не трябва да бъде оставяно отвън, нищо метално не трябва да бъде оставяно отвън, нищо метално не трябва да бъде оставяно отвън. Те наблюдават и ще накажат онези, които не се подчиняват. По-близо са, отколкото очакваме.
В началото, при първите пристъпи на баща й, Елена се беше опитвала да го успокои, когато той се развълнуваше, убедена, че като го потупа по рамото или стисне ръката му утешително, ще му помогне. Но сега беше наясно, че това не е възможно. Колкото по-малко възбуждаше сетивата му, толкова по-бързо затихваше нарастващата истерия. По съвет на медицинската сестра Елена му обясняваше само веднъж как стоят нещата и после не помръдваше и не говореше.
Беше тежко да го наблюдава как страда, без да е способна да предприеме нищо, за да помогне. Особено, при положение че вината беше нейна.
Главата на баща й се поклащаше напред-назад, а шокът разбъркваше косата му и я превръщаше в ужасяваща перука от непокорни кичури, докато сокът се разплискваше извън чашата, стисната от треперещите му пръсти, и мокреше нашарената му с вени ръка, ръкава на халата и керамичния плот на масата. Сричките излизаха от устните му все по-насечено, а гласът му звучеше като запис, чиито обороти се забързваха все повече и повече. Пристъпът на лудост стягаше гърлото му в хватката си, а бузите му почервеняха.
Елена се помоли тази криза да не е от тежките. В различните случаи кризите варираха по продължителност и интензивност и обикновено лекарствата помагаха. Но понякога болестта надделяваше над силата на химията.