— Как върви? — попита Хекс. — Имаш ли нужда от мен или момчетата ми?
Мари-Терез се озърна към останалите работещи момичета, а високите й скули отразяваха приглушеното осветление, което правеше лицето й да изглежда не само сексуално привлекателно, но и безспорно красиво.
— Засега всичко е наред. В момента отзад има двама. Всичко е както обикновено, с изключение на факта, че нашето момиче го няма.
Хекс смръщи вежди.
— Пак ли Криси?
Мари-Терез отметна прекрасната си дълга черна коса.
— Нещо трябва да се направи по въпроса с онзи джентълмен, нейния приятел.
— Вече направихме нещо, но не беше достатъчно. И ако той е джентълмен, аз съм Есте Лаудер. — Хекс стисна дланите си в юмруци. — Този проклет кучи син.
— Шефе?
Хекс погледна през рамо. Заедно с големия като планина охранител, който се опитваше да привлече вниманието й, тя успя да огледа още веднъж и Джон Матю. Той все още се взираше в нея.
— Шефе?
Хекс се съсредоточи.
— Какво?
— Едно ченге иска да те види.
Тя не отмести поглед от охранителя.
— Мари-Терез, кажи на момичетата да си починат за десет минути.
— Ще се погрижа.
Старшата проститутка се забърза да изпълни задълженията си, като в същото време имаше вид, сякаш просто се разхожда на високите си токчета, доближавайки се до всяко момиче и потупвайки го по лявото рамо. После почука по веднъж на вратите на всяка от частните бани, намиращи се в тъмния коридор отдясно.
Мястото бързо се изпразни от проститутките, а Хекс попита:
— Кой е и какво иска?
— Детектив от отдел „Убийства“. — Охранителят й подаде визитна картичка. — Каза, че името му е Хосе де ла Крус.
Хекс пое картичката с ясното съзнание защо той беше тук, а Криси я нямаше.
— Заведи го в кабинета ми. Ще дойда след две минути.
— Разбрано.
Хекс доближи ръчния си часовник до устата.
— Трез? Ай Ем? В сградата е напечено. Кажете на приемащите залози да си починат и на Рали да спре работа с везните.
Когато получи потвърждения в слушалката в ухото си, тя се убеди повторно, че всички момичета са извън залата и пое обратно към общата част на клуба.
Докато напускаше ВИП зоната, почувства очите на Джон Матю върху себе си и се опита да не мисли какво беше вършил той преди два дни, когато се беше прибрал в дома си… и за онова, което тя щеше да върши, когато останеше сама в края на вечерта.
Секс с Джон Матю. Откакто се беше ровила в мозъка му и беше видяла какво прави със себе си винаги, когато се сетеше за нея, тя не спираше да мисли за това.
Секс. С Джон Матю.
Като че това й беше нужно.
Докато преминаваше през човешкото стадо, тя беше груба. Не я беше грижа, че удря танцуващите наоколо с лакти. Почти се надяваше някой да изроптае, та да изрита задника му навън.
Кабинетът й се намираше в дъното на мецанина, възможно най-далече от мястото, където се търгуваше със секс и от сделките, извършвани в офиса на Ривендж. Като шеф на охраната тя беше главното лице на клуба за контакти с полицията и нямаше причина сините униформи да бъдат допускани по-близо до делата им, отколкото се налагаше.
Манипулирането на мозъците на хората беше нещо удобно, но водеше и до усложнения.
Вратата беше отворена и тя измери с поглед гърба на полицая. Не беше висок, но имаше масивна конструкция, която тя одобри. Спортното му сако беше от „Уеърхаус“, обувките бяха „Флоршейм“, а от ръкава му се подаваше часовник „Сейко“.
Когато се обърна да я погледне, тъмните му очи издаваха прозорливост, достойна за Шерлок Холмс. Може да не си падаше много по писмената работа, но не беше глупак.
— Детектив — заговори тя и затвори вратата, а после го заобиколи и седна зад бюрото си.
Кабинетът й беше всичко друго, но не и уязвим. Нямаше снимки. Нямаше растения. Дори липсваха телефон и компютър. Документите, съдържащи се в трите огнеупорни шкафа, се отнасяха само до легитимната страна на бизнеса им, а вместо кошче използваше шредер за хартия. Което означаваше, че детектив Хосе де ла Крус не беше научил нищо през сто и двайсет секундния си престой сам в помещението.
Де ла Крус извади значката си и я показа.
— Тук съм заради една от служителките ви.
Хекс се наведе и се престори, че я разглежда, но това не й беше необходимо. Симпатската й страна й беше казала всичко, което искаше да знае. Емоциите на полицая представляваха смесица от подозрителност, тревога, решителност и гняв. Приемаше задълженията си сериозно и наистина беше дошъл тук по работа.