Бела се отдръпна леко.
— Също и ти.
Той прибра кичур от косата й зад ухото.
— Ще останете ли тук да си починете малко?
Бела кимна.
— В коя стая да се настаним?
— Попитай догена на мамен.
— Ще го направя. — Бела стисна ръката му, а той, разбира се, не почувства нищо. После тя напусна стаята.
Останал сам, той отиде до леглото и извади мобилния си телефон. Елена така и не му беше пратила съобщение предишната нощ и той се опита да не се тревожи, докато търсеше номера на клиниката в указателя си. Може би смяната й е била удължена. Надяваше се да е така.
Вероятността да й се е случило нещо беше малка. Много малка.
Но веднага след това щеше да се обади и на нея.
— Ало, клиниката на Хавърс — произнесе някой на Древния език.
— Обажда се Ривендж, син на Ремпун. Майка ми почина току-що. Обаждам се, за да уговоря увиването на тялото й.
Жената от другата страна на линията си пое шумно въздух. Никоя от сестрите не го харесваше, но всички бяха обожавали майка му. Всички я харесваха.
Всички я бяха харесвали, по-точно казано.
Той прокара ръка по главата си.
— Възможно ли е Хавърс да дойде в дома й след падането на нощта?
— Да, разбира се. Ще позволите ли да кажа от името на всички колко сме натъжени от смъртта й и че се надяваме да е преминала леко в Небитието.
— Благодаря.
— Изчакайте един момент.
Когато жената се върна на телефона, каза:
— Докторът ще дойде веднага след залеза. С ваше разрешение ще доведе и някого да му асистира…
— Кой? — Не знаеше как би се почувствал, ако се окажеше Елена. Не искаше да й се налага да се труди върху друго мъртво тяло толкова скоро и фактът, че ставаше дума за майка му, можеше да направи нещата още по-трудни за нея. — Елена ли?
Сестрата се поколеба за кратко.
— Не, не Елена.
Той се намръщи, а симпатските му инстинкти се пробудиха заради тона й.
— Елена дойде ли снощи в клиниката? — Нова пауза. — Дойде ли?
— Съжалявам, не мога да обсъждам…
Говорът му премина в ръмжене.
— Дойде ли или не? Въпросът е прост. Да или не?
У сестрата се почувства тревога.
— Да. Да, дойде.
— И?
— Нищо. Тя…
— Какъв е проблемът?
— Няма проблем. — Раздразнението в гласа й му подсказа, че именно разговори като този бяха причината никоя от тях да не го харесва.
Опита се да накара гласа си да звучи по-нормално.
— Очевидно има някакъв проблем и ти ще ми кажеш какво става или в противен случай ще продължа да звъня, докато някой не се съгласи да говори с мен. И ако това не се случи, ще застана на рецепцията ви и ще подлудя всички до един, докато някой от екипа ви не се пречупи и не ми каже какво става.
Последва пауза, чиито вибрации ясно излъчваха „ти си такъв задник“.
— Добре. Тя вече не работи тук.
Дъхът на Рив се превърна в свистене, а ръката му сграбчи найлоновата торбичка, пълна с таблетки пеницилин, която държеше в горния джоб на сакото си.
— Защо?
— Това няма да го споделя с вас, без значение какво ще направите.
Чу се изщракване, когато тя му затвори.
Елена седеше до овехтялата маса в кухнята на горния етаж и държеше ръкописа на баща си в ръце. Беше го прочела два пъти пред бюрото му, после бе сложила баща си в леглото и се бе качила тук горе, където прегледа ръкописа още веднъж.
Заглавието гласеше: „В джунглата на маймунското съзнание“.
Прескъпа Скрайб Върджин, ако преди беше изпитвала съчувствие към него, сега усещаше съпричастност. Тристате изписани на ръка страници представляваха пътешествие из дебрите на умственото му заболяване, наблюдение и анализ от първа ръка за това, откъде беше започнало заболяването и докъде го беше довело.
Тя хвърли поглед към алуминиевото фолио, покриващо прозорците. Гласовете в главата му, които го измъчваха непрестанно, имаха най-различни източници. Едни от тях бяха радиовълните, излъчвани от сателитите, обикалящи около земята.
Тя беше наясно с всичко това.
Но в книгата баща й сравняваше металното фолио със своята психоза. И двете, фолиото и шизофренията, държаха света настрана, изолираха го… и ако двете си бяха по местата, той беше защитен. Истината бе, че обичаше болестта си точно толкова, колкото и се боеше от нея.