Преди много, много години, когато едно семейство го беше изиграло в бизнеса и го беше съсипало в очите на глимерата, той беше престанал да вярва в способността си да преценява правилно намеренията и мотивите на околните. Беше се доверил на погрешните личности… и това му беше струвало неговата шелан.
Работата беше там, че Елена бе изтълкувала погрешно смъртта на майка си. Веднага след големия срив майка й се беше обърнала към лауданума, за да й помогне да се справи със ситуацията. Временното облекчение беше прераснало в постоянна опора, когато познавания от нея живот се беше обърнал надолу с главата… парите, репутацията, домовете, имуществото им отлитаха като прекрасни гълъби, търсещи по-сигурно убежище.
После се беше провалил и годежът на Елена. Мъжът се беше дистанцирал от нея и беше обявил публично, че той е сложил край на връзката им, защото Елена го била съблазнила, възползвайки се от неговата невинност.
Това окончателно беше сринало майка й.
Нещо, извършено по взаимно съгласие, сега се беше обърнало срещу Елена и я беше превърнало в жена без достойнство, в блудница, развратила мъж, който бе имал само най-почтени намерения. С такава слава сред глимерата тя никога не би се омъжила, дори семейството й да не беше изгубило позициите си.
В нощта, когато беше избухнал скандалът, майката на Елена се беше затворила в спалнята си и няколко часа по-късно я бяха открили мъртва. Елена винаги беше мислила, че причината е била свръхдоза лауданум, но не. Според ръкописа тя беше прерязала вените си и беше кървила до смърт сред чаршафите.
Баща й започнал да чува гласове от мига, когато заварил съпругата си мъртва в общото им легло, бледото й тяло оградено от червения ореол на живота й.
С прогресирането на умственото му заболяване той се беше отдавал все повече и повече на параноята, но по някакъв странен начин така се чувстваше в по-голяма безопасност. В съзнанието му истинският живот беше опасно място, където можеше да те предадат или да не го направят. Но гласовете в главата му винаги бяха по петите му. В тези луди маймуни, подскачащи сред клоните на гората, образ на заболяването му, и хвърлящи върху него пръчки и парчета плодове под формата на собствените му мисли, той разпознаваше враговете си. Виждаше ги, чувстваше ги и знаеше кои са, а оръжията му в битката срещу тях бяха добре подреденият хладилник, фолиото върху прозорците и писането му.
В реалния свят той беше безпомощен и изгубен, разчитащ на милостта на околните, без способност да отсъди кое е опасно и кое не. Болестта беше мястото, където искаше да се намира, защото познаваше, както сам се изразяваше, очертанията на гората, пътеките сред дърветата и изпитанията, на които го подлагаха маймуните.
Налице беше компас, сочещ реалния север.
За изненада на Елена не всичко за него беше страдание. Преди да се разболее той беше консултант по въпросите на Древния закон, добре известен със своята привързаност към дебата и страстта си към сериозните опоненти. В болестта си беше открил именно типа стълкновение, на което се беше наслаждавал, докато беше с ума си. Гласовете в собствената му глава, както се изразяваше със самоирония, бяха интелигентни и умели в дебата, равностойни противници. За него периодите му на агресия не бяха нищо повече от психологически еквивалент на добър боксов мач и тъй като в крайна сметка винаги завършваха, той излизаше от тях с победа.
Също така беше наясно, че никога не напуска гората. Както се изразяваше в края на книгата си, това беше последният му адрес, преди да се отправи към Небитието. Съжаляваше единствено, че там има място само за един обитател, че пребиваването му сред маймуните означаваше, че не може бъде с нея, неговата дъщеря.
Раздялата им и бремето, което той представляваше за нея, го натъжаваха. Знаеше, че й създава много грижи. Беше наясно с жертвите й. Оплакваше самотата й.
Всичко, което Елена бе искала да го чуе да казва, беше пред нея и докато държеше страниците в ръцете си, за нея нямаше значение, че е написано, а не изречено. Дори така беше по-добре, защото можеше да го препрочита отново и отново.
Баща й знаеше толкова много повече, отколкото тя си беше мислила. И беше много по-удовлетворен, отколкото тя някога бе допускала.
Тя приглади най-горната страница. Ръкописът със синьо мастило, защото никой добре обучен адвокат никога не пишеше с черно, бе чист и подреден също като спомените му от миналото, тъй елегантен и изискан като изводите и задълбочените прозрения в изложението му.