— Хайде, да вървим. — Бет хвана ръката му.
— Не, почакай — каза той и се разсъни. — Трябва да ти кажа какво ще се случи след залез-слънце тази вечер.
— Добре. — В тона й пролича напрежение, като че се подготвяше за онова, което щеше да чуе.
— Седни. Моля те.
Столът беше изтеглен изпод масата със скърцане и тя бавно се настани върху него.
— Радвам се, че си откровен с мен — прошепна тя. — За каквото и да било.
Рот погали пръстите й със своите в опит да я успокои с ясното съзнание, че онова, което имаше да й каже, щеше да я разтревожи още повече.
— Някой… Най-вероятно повече от един, но знаем със сигурност, че поне един се опитва да ме убие. — Ръката й се стегна под неговата и той продължи да я гали в опит да я накара да се отпусне. — Тази вечер ще се срещна със Съвета на глимерата и очаквам… проблеми. Всички братя ще дойдат с мен и няма да предприемаме нищо глупаво, но няма да те лъжа и да кажа, че ситуацията е безобидна.
— Този… някой… очевидно е член на Съвета, нали? Добра идея ли е да се явяваш лично?
— Онзи, инициирал всичко, вече не представлява заплаха.
— Как така?
— Ривендж е наредил убийството му.
Ръцете й отново се стегнаха.
— Боже… — Тя си пое дълбоко въздух. И отново. — О… мили боже.
— Сега се чудим кой още стои зад това. По тази причина присъствието ми на срещата е важно. Също така е проява на сила, а това е от значение. Аз нямам навика да бягам. Нито пък братята.
Рот се подготви, че може да се чуе от нея: „Не, не отивай“ и се почуди какво би направил тогава. Но гласът на Бет остана спокоен.
— Разбирам те. Но имам молба.
Веждите му подскочиха над тъмните очила.
— Каква е тя?
— Искам да носиш бронежилетка. Не че се съмнявам в способностите на братята, но това ще ми даде малко допълнителна утеха.
Рот примигна. После приближи дланите й до устните си и ги целуна.
— Ще го направя. Със сигурност ще го направя заради теб.
Тя кимна веднъж и стана от стола си.
— Добре, добре… това е хубаво. Сега да вървим в леглото. Толкова съм уморена, колкото ти изглеждаш.
Рот се изправи на крака, дръпна я към себе си, двамата излязоха във фоайето и закрачиха по цъфтящото ябълково дърво, изобразено от мозайката на пода.
— Обичам те — каза той. — Толкова съм влюбен в теб.
Бет притисна по-плътно ръката си около кръста му и опря глава в гърдите му. От нея се носеше острият опушен аромат на страх и засенчваше естествената й миризма. Въпреки това тя кимна и каза:
— Трябва да знаеш, че твоята кралица също няма навика да бяга.
— Знам. Отлично го знам.
В неговата спалня, в защитената къща на майка му, Рив се облегна назад, докато не се настани върху възглавниците. Намести коженото палто върху коленете си и каза в мобилния си телефон:
— Имам идея. Защо не започнем този разговор отначало?
Мекият смях на Елена го накара да се почувства странно весел.
— Добре. Наново ли ще ми позвъниш или…
— Кажи ми къде се намираш.
— В кухнята на горния етаж.
Което обясняваше слабото ехо.
— Би ли отишла в стаята си? Да се отпуснеш.
— Разговорът дълъг ли ще бъде?
— Преосмислих тона си. И сега само ме чуй. — Той понижи глас и с прелъстителни нотки изрече: — Моля те, Елена, иди в леглото си и ме вземи с теб.
Дъхът й секна, после отново се засмя.
— Какво подобрение само.
— Знам, не искам да си помислиш, че не приемам заповеди. Сега защо не ми върнеш услугата? Върви в спалнята си и се настани удобно. Не искам да съм сам и имам усещането, че същото важи и за теб.
Вместо: „Да, вярно е“, той със задоволство чу шума от избутването на стола. Докато се движеше, глухият звук от стъпките й беше прекрасен, но със скърцането на стълбите не беше така, защото шумът го накара да се почуди къде точно живееха двамата с баща й. Надяваше се да е някоя антична къща със старомодна дървена конструкция, а не съборетина.
Чу се изскърцване от отварянето на врата, последвано от пауза и той можеше да се обзаложи, че е отишла да провери баща си.
— Дълбоко ли спи? — попита Рив.
Отново се чу проскърцването на пантите.