— Значи мога да ти кажа какво направи баща ми? — заговори тя внезапно.
— Да, можеш да ми кажеш и после ще ми обясниш защо яде толкова малко на вечеря. А след това ще говорим за последния филм, който си гледала, за последната книга, която си прочела и за мнението ти по въпроса за глобалното затопляне.
— Наистина ли? За всичко това?
Боже, обожаваше смеха й.
— Да. Ползваме един и същи оператор, така че разговорът е безплатен. И искам да науча кой е любимият ти цвят.
— Ривендж… наистина не искаш да оставаш сам, нали? — Думите бяха произнесени нежно и почти разсеяно като мисъл, изплъзнала се от устата й.
— Точно сега… бих искал да съм с теб.
— Аз също не бих била готова. Ако баща ми си отиде тази вечер, няма да съм готова да го пусна.
Той затвори очи.
— Това е… — Наложи му се да прочисти гърлото си. — Точно така се чувствам. Още не съм готов.
— А и баща ти е… мъртъв. Така че за теб е особено трудно.
— Да, мъртъв е, но никак не ми липсва. Винаги тя е била важната за мен. И сега, когато я няма… се чувствам, все едно съм се прибрал у дома, за да открия, че някой е изгорил къщата ми. Не я виждах всеки ден и дори не всяка седмица, но винаги имах възможността да отида, да поседна при нея и да усетя миризмата на нейния „Шанел №5“, ако пожелая. Да чуя гласа й и да я видя от другата страна на масата. Тази възможност… ме караше да се чувствам стабилен и дори не го осъзнавах, преди да я изгубя. По дяволите… в думите ми няма никакъв смисъл.
— Напротив, има. Аз се чувствам по същия начин. Майка ми я няма, а баща ми… тук е, но в същото време не е. Чувствам се бездомна. Като лодка без котва.
Затова бяха партньорите, помисли си изведнъж Рив. Сексът и социалното положение нямаха значение. Ако бяха умни, успяваха да създадат къща без стени, с невидим покрив и под, на който никой не може да стъпи, но въпреки това структурата представляваше подслон за двама им, такъв, който бурите не биха разрушили, пламъкът никога не би успял да изпепели и времето не би състарило.
Именно в този миг го осъзна. Именно връзката с половинка ти помага в нощи като тази.
Бела беше намерила подслон в лицето на своя Зейдист. И може би по-големият й брат трябваше да последва примера й.
— Е… — промълви Елена неуверено. — Мога да отговоря на въпроса ти за любимия ми цвят. Така вероятно ще попречим на разговора да стане прекалено тежък.
Рив се върна обратно към действителността.
— И какъв е той?
Елена се прокашля леко.
— Любимият ми цвят е… този на аметиста.
Рив се усмихна така широко, че чак го заболя лицето.
— Мисля, че цветът, харесван от теб, е прекрасен. Идеалният цвят.
38.
На погребението на Криси присъстваха петнайсет познати, един непознат и Хекс оглеждаше гробището в търсене на седемнайсетия човек, скрит сред дърветата и надгробните камъни.
Нищо чудно, че проклетото място беше наричано „Боровата горичка“. Наоколо беше пълно с иглолистни дървета, осигуряващи сериозно прикритие за някой, нежелаещ да бъде забелязан. Дявол да го вземе.
Беше открила това гробище в Жълтите страници. В първите две, където беше позвънила, нямаха останали свободни места. В третото имаха място само за кремирани тела на „Стената на вечността“, както я беше нарекъл служителят. Най-накрая беше открила въпросната „Борова горичка“ и беше платила за правоъгълното парче земя, около което се бяха подредили в момента.
Цената на розовия ковчег беше около пет хиляди. Парцелът струваше още три. Свещеникът, отецът или какъвто там го наричаха хората, беше дал да се разбере, че дарение от сто долара би било напълно уместно.
Никакъв проблем. Криси го заслужаваше.
Хекс отново огледа проклетите борове с надеждата да забележи мръсника, който я беше убил. Боби Грейди трябваше да се появи. Повечето насилници, убили обекта на своята обсебеност, оставаха емоционално свързани с жертвата. И макар полицията да го издирваше, и нямаше начин той да не го знае, желанието да я види положена в гроба щеше да надделее над здравия разум.
Хекс насочи вниманието си към духовника. Мъжът беше облечен в черно с бял кант на врата. В ръцете си, над красивия ковчег на Криси, той държеше Библия, от която четеше с тих и спокоен глас. Между страниците с позлатени ръбове лежаха сатенени панделки, които да разграничават най-използваните части, а червените, жълтите и белите им краища висяха от книгата и се развяваха в студа. Хекс се почуди кое ли му е любимо. Венчавки. Кръщенета, ако беше чула правилно думата. Погребения.