Именно заради това статуята беше привлякла вниманието й, осъзна Хекс. Мари-Терез изглеждаше точно като жената в робата. Колко странно.
— Хубава служба, нали?
Тя се обърна и погледна към детектив Де ла Крус.
— Стори ми се добре. Нямам база за сравнение.
— Значи не сте католичка?
— Не. — Хекс помаха на Трез и Ай Ем, докато останалите присъстващи започваха да се разпръскват. Всички щяха да присъстват на обяда в памет на Криси, преди да се върнат по работните си места.
— Грейди не дойде — отбеляза детективът.
— Не.
Де ла Крус се усмихна.
— Говорите точно колкото сте обзавели и кабинета си.
— Обичам нещата да са прости.
— „Само фактите, моля“. Мислех, че това е моя реплика. — Той погледна към гърбовете на хората, движещи се към трите коли, паркирани в колона. Бентлито на Рив, хондата и петгодишното камри на Мари-Терез потеглиха една по една.
— Къде е шефът ви? — промърмори Де ла Крус. — Очаквах да го видя тук.
— Той е нощна птица.
— О!
— Вижте, детектив, аз ще тръгвам.
— Наистина ли? — Той размаха ръка. — С какво? Или предпочитате да вървите пеша в такова време?
— Паркирах другаде.
— Така ли? Значи не възнамерявахте да се помотаете наоколо? Може би, за да проверите дали няма да се появи някой закъснял.
— Защо ми е да правя такова нещо?
— Защо наистина?
Мълчаха много дълго, а през това време Хекс се взираше в статуята, напомняща й на Мари-Терез.
— Ще ме закарате ли до колата ми, детектив?
— Да, разбира се.
Немаркираната кола на детектива беше също така практична като гардероба му и топла като тежкото му палто. И както под всичките дрехи на мъжа, така под капака се намираше енергичен мотор: когато го запали прозвуча като корвет.
Де ла Крус погледна към нея, докато потегляше.
— Накъде да карам?
— Към клуба, ако не възразявате.
— Там сте оставили колата си?
— Докараха ме дотук.
— О!
Докато Де ла Крус караше по лъкатушещия път, тя наблюдаваше заобикалящите ги надгробни плочи и изведнъж й хрумна мисълта колко пъти беше обръщала гръб на околните.
Включително на Джон Матю.
Правеше всичко възможно да не мисли за онова, което бяха правили и за начина, по който си беше тръгнала от мощното му тяло, проснато на леглото й. Докато я наблюдаваше как се отдалечава и излиза през вратата, в очите му се четеше такава болка, с каквато тя не можеше да си позволи да стане съпричастна. Не че не я беше грижа. Напротив, той я интересуваше прекалено много.
Именно заради това трябваше да си тръгне и не можеше да допусне повече да остава насаме с него. Вече беше изминавала този път и резултатът се бе оказал повече от трагичен.
— Добре ли сте? — попита Де ла Крус.
— Напълно, детектив. А вие?
— Добре. Съвсем добре. Благодаря, че попитахте.
Стигнаха до портите на гробищния парк, желязната решетка се раздели на две и половините й се плъзнаха встрани.
— Ще се върна обратно тук — заяви Де ла Крус, докато излизаха, за да се включат в уличното движение. — Защото мисля, че в крайна сметка Грейди ще се появи. Трябва да се появи.
— Е, мен няма да ме видите тук.
— Не?
— Не. Бъдете сигурен. — Тя просто беше много добра в играта на криеница.
Телефонът на Елена издаде пищящ звук в ухото й и й се наложи да го отдръпне от себе си.
— Какво… О, батерията пада. Почакай.
Гърленият смях на Ривендж я накара да спре, докато търсеше зарядното, за да се наслади на звука напълно.
— Добре. Включих го. — Тя се облегна на възглавницата. — Докъде бяхме стигнали? А, да, много съм любопитна да разбера точно какъв бизнесмен си.
— Преуспяващ.
— Това обяснява гардероба ти.
Рив се засмя отново.
— Не, добрият ми вкус обяснява гардероба ми.
— Но успехът ти помага да плащаш за него.
— Семейството ми е богато. Нека спрем дотук.
Тя целенасочено се концентрира върху десена на завивката си, за да не си напомня за ниския таван на овехтялата стая, в която се намираше. Или още по-добре… Елена се протегна и щракна ключа на лампата, стояща върху касите от мляко, струпани край леглото й.