Елена отново остави телефона и без да я е грижа, че може да пусне бримка, смъкна чорапите си. Докато търсеше опипом слушалката, едва успя да чуе следващото му нареждане.
— Плъзни ръка под бельото си и ми кажи какво откриваш там.
Последва пауза.
— О, боже… влажна съм.
Беше ред на Ривендж да изстене и тя се почуди дали е получил ерекция. Бе се уверила с очите си, че е способен на такава, но пък да си импотентен не значеше, че не можеш да се втвърдиш. Означаваше, че по някаква причина не си в състояние да свършиш.
Боже, искаше й се да можеше и тя да му даде някои команди, но просто не знаеше колко далече можеше да стигне той.
— Погали се, но знай, че това съм аз — изръмжа Ривендж. — Това е моята ръка.
Тя постъпи, както беше пожелал той и бързо стигна до оргазъм, отпускайки се на леглото, без да спира да повтаря името му отново и отново.
— Отърви се от бикините.
Разбрано, помисли си тя, докато ги дърпаше надолу по бедрата си и ги запрати бог знае къде. Отпусна се назад, нетърпелива да продължи, когато той попита:
— Можеш ли да придържаш телефона до ухото си с рамо?
— Да. — Ако беше поискал от нея да се усуче във формата на брецел, и това бе готова да направи.
— Хвани чорапа с двете си ръце, опъни го и го прокарай между краката си.
В смеха й се долови еротична нотка и тя изчурулика сладко:
— Искаш да го прокарам плътно до себе си, така ли?
Той изпъшка в ухото й.
— По дяволите, да.
— Мръсник.
— Искаш ли да ме оближеш и почистиш с език?
— Да.
— Обичам, когато устните ти произнасят тази дума. — Тя се засмя, а той я подкани: — Какво чакаш, Елена? Вземи чорапите и започвай.
Тя притисна телефона с рамото си. Почувства се като блудница и това й хареса. Обърна се на една страна и прекара найлоновата тъкан между краката си.
— Плътно — нареди той задъхано.
Тя изстена при допира, а твърдата гладка лента потъна в женствеността й, притискайки точните места.
— Движи ханша си — изкомандва Ривендж доволно. — Позволи ми да чуя какво чувстваш.
Тя направи точно това, а чорапът се напои с влага и се затопли от пламналата й сърцевина. Продължи, затворила очи и с гласа му звучащ в ухото й, опиянена от усещането и от думите му, леещи се в поток. Беше почти тъй хубаво, колкото ако беше с него.
— Толкова си красива — промълви той.
— Само защото ти ме правиш такава.
— Грешиш. — Гласът му беше тих. — Ще дойдеш ли по-рано тази вечер? Не мога да чакам до четири.
— Да.
— Добре. Ще бъда на бдението на майка ми със семейството ми до към десет. Ще дойдеш ли след това?
— Да.
— След това трябва да отида на среща, но ще имаме повече от час само за нас.
— Идеално.
Последва дълга пауза, такава за която тя имаше плашещото усещане, че може да бъде запълнена с: „Обичам те“ от страна и на двама им, стига да имаха смелостта за това.
— Наспи се хубаво — прошепна той.
— Ти също, ако можеш. А ако не можеш да заспиш, обади ми се. Тук съм.
— Ще го направя. Обещавам.
Отново замълчаха, като че всеки чакаше другия да затвори пръв.
Елена се засмя, макар че сърцето я болеше, задето трябваше да се разделят.
— Добре, ще броим до три. Едно, две…
— Почакай.
— Какво?
Дълго време той не отговаряше.
— Не искам да затварям.
Тя стисна очи.
— И аз се чувствам по същия начин.
Ривендж въздъхна продължително.
— Благодаря ти, че остана с мен.
Думата, изникнала в съзнанието й, нямаше никакъв смисъл и тя не беше сигурна защо я изрече, но го направи.
— Винаги.
— Ако искаш можеш да затвориш очи и да си представиш, че съм до теб и те прегръщам.
— Точно това ще направя.
— Добре. Приятни сънища. — Той беше този, който прекъсна връзката.
Елена свали телефона от ухото си и натисна бутона за прекъсване, а клавиатурата се освети в синьо. Беше топъл от това, че го беше държала толкова дълго и тя прокара палец по екрана.
Винаги. Искаше винаги да бъде до него.
Клавиатурата угасна и изчезването на светлината я накара да почувства тревога. Но тя можеше да му позвъни отново, нали така? Би изглеждала жалка и натрапваща се, а и той продължаваше да съществува, макар и да не говореше с нея по телефона.