Силно шумолене на хартия накара Леш да вдигне поглед от лаптопа. Грейди беше променил лежерната си поза и юмруците му стискаха броя на „Колдуел Куриър Джърнъл“ здраво като възли на корабно въже, а училищният му пръстен без камък се беше впил здраво в плътта му.
— Какво има? — попита сопнато Леш. — Прочете, че пицата предизвиква висок холестерол ли?
Не че нещастникът щеше да живее достатъчно дълго, че да има нужда да се тревожи за артериите си.
— Нищо… няма нищо. Абсолютно нищо.
Грейди хвърли вестника настрани и се строполи на възглавниците на канапето. Безличното му лице пребледня и той сложи ръка на сърцето си, като че то беше започнало да играе аеробика в гръдния му кош. С другата ръка отметна косата от челото си, която нямаше нужда от особена помощ за това.
— Какво ти става, по дяволите?
Грейди поклати глава, затвори очи и размърда устни, сякаш говореше сам на себе си.
Леш отново насочи поглед към екрана на лаптопа. Поне идиотът беше разстроен. Това му беше достатъчно.
40.
На следващата вечер Рив слезе внимателно по витото стълбище на семейния защитен дом, за да изпрати до главния вход Хавърс, който беше дошъл четирийсет минути по-рано. Бяха следвани от Бела и сестрата, присъствала, за да асистира. Никой не обели и дума, а стъпките им по паркета бяха необичайно шумни.
Докато вървеше, единственото, което успяваше да подуши, беше смърт. Ароматът на ритуалните билки проникваше дълбоко в ноздрите му, като че беше решил да потърси убежище от студа в синусите му и той се почуди колко време щеше да мине, преди да спре да го долавя при всяка глътка въздух.
Идеше му да намери песъкоструйка и да я вкара в употреба. Ако трябваше да е откровен, изпитваше отчаяна нужда от свеж въздух, но не смееше да се движи по-бързо. Подпирайки се на бастуна си и на извитите перила, той общо взето се справяше добре, но след като беше видял тялото на майка си, увито в ленена тъкан, изпитваше вцепененост не само в тялото, но и съзнанието му беше в подобно състояние. Последното, от което имаше нужда, беше да полети презглава надолу към мраморната настилка на фоайето.
Рив преодоля последното стъпало, прехвърли бастуна в дясната си ръка и тръгна бавно към вратата. Нахлулият студ беше едновременно благословия и проклятие. Телесната му температура предприе свободно падане, но поне можеше да вдъхне свежия леден въздух, който замести част от отвратилата го по-рано миризма с тази на приближаващ сняг.
Прочисти гърло и протегна ръка към лекуващия расата им.
— Погрижи се за майка ми с изключително уважение. Благодаря ти за това.
Очите на Хавърс зад очилата с рогови рамки не излъчваха професионално съчувствие, а искрено състрадание и той протегна ръка в отговор.
— Тя беше изключителна жена. Расата ни изгуби една от духовните си опори.
Бела се приближи, за да прегърне лекаря, а Рив се поклони на асистиралата сестра с ясното съзнание, че тя би предпочела да не я докосва.
Когато двамата излязоха през входната врата, за да се дематериализират обратно в клиниката, Рив се загледа за миг в нощта. Скоро наистина щеше да завали сняг и не просто някоя и друга снежинка като предишната вечер.
Дали майка му беше забелязала лекото преваляване миналата нощ, почуди се той. Или беше пропуснала последния си шанс да наблюдава деликатните ледени кристали, сипещи се от небето?
Боже, нощите на всеки бяха преброени. Снежинките, които можехме да видим през живота си, не бяха безчет.
Майка му беше обичала снега. Когато завалеше, тя отиваше в гостната, включваше осветлението около къщата и изключваше това вътре, сядаше и се взираше навън в нощта. Оставаше така, докато не спреше да вали. С часове. Какво ли беше успявала да зърне в това, почуди се той. Така и не я беше попитал.
Боже, защо нещата имаха край?
Рив затвори зимата отвън и се облегна на масивната врата. Пред него, точно под огромния полилей, беше застанала сестра му с дъщеря си в ръце, а погледът й беше празен и апатичен. Не беше пуснала Нала и за миг от смъртта на майка им, но бебето не възразяваше. Спеше в ръцете й със съсредоточено смръщени веждички, сякаш растеше така бързо, та нямаше почивка и в съня си.