— Някога и аз те държах така — заговори Рив. — И ти спеше точно по същия начин. Така дълбоко.
— Наистина ли? — Бела се усмихна и погали гръбчето на Нала. Гащеризонът й тази вечер беше в бяло и черно с надпис „AC/DC на живо“ и Рив не можа да не се усмихне. Не беше изненадващо, че сестра му избягваше сладките патета и зайчета за гардероба на новороденото. И слава богу за това. Ако той някога имаше…
Рив се намръщи и сложи спирачки на тази мисъл.
— Какво има? — попита сестра му.
— Нищо. — Да, само дето за пръв път в живота си се беше замислил за собствено поколение.
Може би причината беше в смъртта на майка му. Или пък в Елена, отбеляза друга част от съзнанието му.
— Искаш ли нещо за хапване? — попита той. — Преди да сте тръгнали обратно със Зи.
Бела погледна нагоре към стълбите, откъдето се чуваше шумът от душа.
— Да, бих искала нещо.
Рив положи ръка на рамото й и двамата поеха по коридора, по чиито стени висяха пейзажи в рамки, а после минаха през трапезарията със стени в цвета на мерло. Интериорът в кухнята, в контраст с цялата останала къща, беше опростен до крайност, но имаше хубава маса, до която да приседнеш, и той настани сестра си и бебето й на един от столовете с високи облегалки и подлакътници.
— Какво ти се иска? — попита той и отиде до хладилника.
— Имаш ли някаква зърнена закуска?
Той се приближи до шкафа, където държаха бисквитите и консервираните храни, с надеждата да намери „Фростид флейкс“. Да! Наред с бисквитите „Кийблър клъб“ и пакета крутони вътре имаше голяма кутия „Фростид флейкс“.
Когато извади кутията със зърнената закуска, той я обърна с лице към себе си и погледна тигъра Тони. Пръстите му пробягаха по рисунката върху картона и той промълви:
— Обичаш ли още „Фростид флейкс“?
— О, да, те са ми любимите.
— Добре. Това ме радва.
Бела се засмя.
— Защо?
— Ти не си ли… спомняш? — Той спря. — Макар че защо би помнила такова нещо?
— Какво да помня?
— Оттогава мина много време. Наблюдавах те как ги похапваш и това ми харесваше. Толкова много ги обичаше. Именно това ми харесваше.
Той взе купа и лъжица, извади от хладилника нискомаслено мляко и занесе всичко при нея. Докато Бела наместваше бебето, така че дясната й ръка да се освободи за лъжицата, Рив отвори кутията, разкъса найлоновата опаковка и започна да й сипва.
— Кажи кога — каза.
Звукът от падащите в купата зрънца беше нещо толкова нормално, част от ежедневието, но в същото време прекалено силен. Също като стъпките им по стълбите. Като че тишината, последвала спирането на сърцето на майка им, беше увеличила звука на всичко останало, случващо се в света до такава степен, че той имаше нужда от тапи за уши.
— Кога — обади се Бела.
Той замени кутията със закуската с тази с млякото и заля зрънцата.
— И още веднъж за млякото.
— Кога.
Рив завинти капачката и седна, като дори не посмя да попита дали тя би искала той да подържи Нала. Колкото и да й беше трудно да яде в такава поза, едва ли щеше да я пусне още известно време и това беше добре. Повече от добре. Да я вижда как се утешава със следващото поколение беше успокояващо за него.
Бела издаде звук на доволство при първата хапка.
В настъпилата тишина Рив си позволи да се върне мислено в друга кухня и в друг момент, по времето, когато сестра му беше далеч по-млада, а той не чак толкова омърсен. Сети се за една конкретна купа с „Фростид флейкс“, която тя не помнеше. Една, която беше опразнила и искаше да си сипе още, но трябваше да се пребори с всичко, което онзи мръсник баща й, беше насадил в главата й — как жените трябва да са слаби и никога да не посягат за допълнително. Рив бе тържествувал мълчаливо, когато тя беше прекосила кухнята в старата им къща и беше донесла кутията със зърнена закуска до масата. Докато си сипваше втора порция, той беше заплакал със своите кървави сълзи и му се беше наложило да се извини и да се заключи в банята.
Той беше убил баща й по две причини: майка им и Бела.
Една от наградите беше свободата на Бела да се храни, когато е гладна, а другата — спокойствието, че вече нямаше да вижда синини по лицето на майка си.