Преди да успее да се приближи към него, плъзгащата се врата се отвори и той закрачи към нея, а вятърът развя коженото му палто. Аметистовите му очи блестяха. Походката му говореше за власт. Излъчването му беше безпогрешно мъжко. Сърцето й заблъска силно, когато той спря пред нея. Озарено от светлините на града, лицето му беше сурово, но в същото време любящо и макар без съмнение това да го караше да замръзва до кости, той разтвори палтото и я покани до себе си, за да сподели малкото си телесна топлина с нея. Елена се притисна до него и обгърна тялото му с ръце, вдишвайки дълбоко мириса му.
Рив доближи устни до ухото й.
— Липсваше ми.
Тя затвори очи и си помисли, че тези прости думи бяха също толкова хубави като „обичам те“.
— И ти ми липсваше.
Рив се засмя меко със задоволство, а тя едновременно чу звука и почувства потръпването на гърдите му. Той я притисна още по-плътно към себе си.
— Знаеш ли какво? С тялото ти, така притиснато към моето, не чувствам студ.
— Това ме радва.
— Мен също. — Той завъртя и двама им, така че да имат видимост над покритата със сняг тераса към небостъргачите в центъра на града и двата моста с потоците им светлини от жълти фарове и червени стопове. — Никога не съм успявал да се насладя на тази гледка толкова отблизо. Преди да те срещна… бях я виждал само през прозореца.
Обгърната от топлината на тялото и палтото му, сякаш озовала се в пашкул, тя изпитваше чувство на триумф, че двамата заедно бяха надвили студа. С глава, положена върху сърцето му, тя каза:
— Прекрасно е.
— Да.
— И въпреки това… не знам. За мен само ти си реална.
Ривендж се откъсна от нея и повдигна брадичката й с дългите си пръсти. Усмихна се и тя забеляза, че кучешките му зъби са се удължили и мигом се възбуди.
— И аз си мислех за същото — отбеляза той. — В момента не виждам нищо друго освен теб.
Той се наведе, целуна я и продължи да я целува, а снежинките танцуваха около тях, сякаш те двамата бяха центробежна сила в собствената си вселена. Елена обгърна с ръце тила му и затвори очи.
Затова тя не видя, а Ривендж не почувства присъствието на материализиралото се на покрива на пентхауса създание, което се втренчи в тях с блестящите си очи с цвят на прясно пролята кръв.
42.
— Моля те, не мърдай, ако е възможно. Чудесно, така е добре.
Доктор Джейн се зае с лявото око на Рот, като насочи фенерчето си право към дълбините на мозъка му, поне по негово мнение. Когато лъчът се заби в ириса му, той едва се удържа да не дръпне глава.
— Това наистина никак не ти допада — промърмори тя и изгаси фенерчето.
— Не. — Той потърка очи и постави слънчевите си очила на мястото им, неспособен да види нещо друго освен две лъскави петна мрак.
— Но това не е необичайно. Никога не е можел да понася светлината — намеси се Бет.
Когато гласът й замря, той се протегна и стисна здраво ръката й, за да я успокои, а ако това подействаше на нея, съответно и той щеше да бъде спокоен.
На това му се казваше съсипване на настроението. След като стана ясно, че очите му са си взели малка непредвидена ваканция, Бет се беше обадила на доктор Джейн, която работеше в помещенията на новата си клиника, но отзивчиво се беше съгласила да направи домашно посещение. Рот беше настоявал той да отиде при нея. Последното, което би искал, е на Бет да й се наложи да чуе лоши новини в общата им спалня — за него мястото беше свято. Освен Фриц, който влизаше да почисти, никой не беше добре дошъл. Дори и братята.
А и доктор Джейн щеше да иска да направи нужните изследвания. Лекарите все това искаха.
Да убеди Бет беше отнело известно време, но в крайна сметка той беше поставил слънчевите си очила, беше обгърнал с ръка раменете на своята шелан и двамата бяха излезли заедно от своята спалня, бяха използвали частното си стълбище и се бяха озовали на балкона на втория етаж. По пътя той се беше препънал няколко пъти, закачайки с върховете на ботушите си ръбове на килими и невинаги успяваше да налучка стъпалата. Трудностите при придвижването му бяха подействали отрезвяващо. Не беше имал представа, че до такава степен разчита на слабото си зрение.