— Добре. В полунощ трябва да бъда другаде.
— Защо първо не видим какво ще покаже скенерът?
— Трябва да…
Доктор Джейн го прекъсна с авторитет, който му напомни, че е пациент, а не крал.
— Трябва е относително понятие. Ще видим какво става там вътре и после ти ще решиш какво трябва и какво не.
Елена беше склонна да остане с Рив на терасата още двайсет години, но той прошепна в ухото й, че е приготвил вечеря и мисълта да седи срещу него на светлината на свещите й се стори също толкова привлекателна.
След поредната продължителна целувка влязоха заедно вътре — тя, притисната в него, а той, обгърнал талията й с ръка. Нейната длан лежеше на гърба му между лопатките. В пентхауса беше горещо, така че тя съблече палтото си и го хвърли на едно от ниските, покрити с черна кожа канапета.
— Мислех да хапнем в кухнята — каза той.
Дотук със светлината на свещите, но какво ли значение имаше? Стига да беше с него, самата тя блестеше достатъчно, че да освети целия апартамент.
Ривендж я хвана за ръка и я поведе през трапезарията към летящата врата за прислугата. Кухнята бе изградена от черен гранит и неръждаема стомана, много съвременно и лъскаво. В единия край на плота бяха сервирани прибори за двама пред два бар-стола. Беше запалена една бяла свещ, чийто ленив пламък бавно поглъщаше восъчния си пиедестал.
— О, мирише фантастично. — Тя се настани на един от високите столове. — Италианска кухня. А ти каза, че можеш да приготвяш само едно ястие.
— Да, доста се поизпотих над това. — Той се обърна въодушевено към фурната и извади плитка тава с…
Елена избухна в смях.
— Полуготова пица.
— Само най-доброто за теб.
— Ди Джорно?
— Разбира се! Избрах тази с повече плънка. Реших, че можеш да махнеш каквото не ти харесва. — Той използва сребърна щипка, за да премести парчетата пица върху чиниите и после постави тавата върху печката. — Имам и червено вино.
Когато се приближи до нея с бутилката, тя само можеше да го наблюдава и да се усмихва.
— Знаеш ли какво? — заговори той, докато сипваше в чашата й. — Харесва ми начинът, по който ме гледаш.
Тя скри лицето си с длани.
— Не мога да се спра.
— Не се и опитвай. Караш ме да се чувствам по-висок.
— А ти поначало не си нисък. — Елена се опита да остане сериозна, но й се искаше да се изкиска, докато той сипваше вино в собствената си чаша и се настани до нея.
— Ще започваме ли? — попита Ривендж и взе ножа и вилицата си.
— О, боже мой. Радвам се, че правиш това.
— Какво правя?
— Ядеш пица с нож и вилица. Другите сестри в клиниката много ми се подиграват… — Тя не довърши изречението. — Както и да е, радвам се, че има някой като мен.
Чу се звук от разрязването на хрупкавия хляб, когато и двамата се заеха с вечерята си. Ривендж я изчака да сложи в устата си първата хапка и каза:
— Нека ти помогна, докато си намериш нова работа.
Беше избрал идеалния момент, защото тя никога не говореше с пълна уста, така че имаше достатъчно време да продължи да я убеждава.
— Позволи ми да издържам теб и баща ти, докато си намериш работа, на която ще печелиш колкото в клиниката. — Тя започна да клати глава, но той вдигна ръка. — Не бързай. Помисли по въпроса. Ако аз не бях такъв глупак, ти не би предприела онова, заради което те уволниха. Напълно честно е да платя каквото дължа и ако ще ти помогне, погледни го от законова гледна точка. Според Древния закон аз съм ти задължен и нямам никакво намерение да нарушавам законите.
Тя избърса устата си.
— Усещането е… странно.
— Защото за първи път някой помага на теб, а не обратното ли?
По дяволите, да.
— Не искам да се възползвам от теб.
— Но аз сам предложих и повярвай ми, мога да си го позволя.
Самата истина, помисли си тя, оглеждайки дрехите му, тежките сребърни прибори за хранене, порцелана и…
— Маниерите ти по време на хранене са прекрасни — промърмори тя без особена причина.
Рив спря да се храни за кратко.
— Заслуга на майка ми.
Елена положи длан на огромното му рамо.
— Мога ли да ти кажа отново колко съжалявам?
Той избърса устата си със салфетката.
— Има нещо по-добро, което би могла да сториш за мен.