— Какво?
— Позволи ми да се погрижа за теб. Така ще ти дам възможност да си намериш работа, която желаеш да вършиш и няма да се захванеш с какво и да е, само за да успееш да платиш сметките. — Той вдигна поглед към тавана и притисна гърдите си с ръце, сякаш страдаше от киселини. — Това би облекчило страданието ми. Само ти притежаваш силата да ме спасиш.
Елена се засмя леко, но смехът й в никакъв случай не беше весел. Дълбоко в себе си тя чувстваше, че той е наранен и болката личеше в сенките под очите му и суровото изражение на лицето му. Очевидно полагаше усилия да се държи нормално заради нея и макар тя да го оценяваше, не знаеше как би могла да го накара да спре, без да го притисне сериозно.
Те наистина бяха непознати един за друг, нали така? Въпреки всичкото време прекарано заедно през последните няколко дни, какво всъщност знаеше тя за него? Ами за семейството му? Когато беше до него или говореха по телефона, тя имаше чувството, че знае каквото й е нужно, но ако трябваше да е реалистка, какво общо имаха помежду си?
Той се намръщи, когато тя отново посегна към пицата си.
— Не забивай в тази посока.
— Моля?
— С онова, което се върти в главата ти. Няма да доведе двама ни до нищо добро. — Той отпи от виното си. — Няма да се държа невъзпитано и да чета мислите ти, но долавям онова, което чувстваш, а то е дистанция. Не това търся. Не и у теб. — Аметистовите му очи се втренчиха в нея. — Можеш да ми се довериш, че ще се погрижа за теб, Елена. Никога не се съмнявай.
Докато го гледаше, тя му повярва стопроцентово. Напълно. Без никакво съмнение.
— Доверявам ти се.
Нещо пробяга по лицето му, но той го прикри.
— Добре. Довърши вечерята си и моля те осъзнай факта, че помощта ми е редното нещо в случая.
Елена продължи да се храни, като бавно напредваше със своето парче пица. Когато свърши, остави сребърните прибори в дясната част на чинията, избърса устата си и отпи глътка вино.
— Добре. — Тя погледна към него. — Ще ти позволя да ми помогнеш.
Той се усмихна широко, защото беше постигнал своето, а тя се опита да обуздае самодоволството му.
— Но имам условия.
Той се засмя.
— Слагаш ограничения на подаръка, който ще ти бъде направен?
— Не е подарък. — Тя се втренчи в него с плашеща сериозност, изписана на лицето й. — Само докато си намеря някаква работа, а не службата мечта. И искам да ти върна парите.
Той изгуби част от удовлетвореността си.
— Не ти искам парите.
— Моето отношение към твоите е същото. — Тя сгъна салфетката си. — Знам, че не страдаш от безпаричие, но само така бих приела ситуацията.
Той се намръщи.
— Но без лихва. Няма да приема и един цент под формата на лихва.
— Дадено. — Тя вдигна длан и зачака.
Той изруга. И после още веднъж.
— Не искам да връщаш парите.
— Значи нямаш късмет.
След още малко словесна акробатика, включваща някои ругатни, те си стиснаха ръцете.
— Трудна си за преговори и го знаеш, предполагам — отбеляза той.
— Но ти ме уважаваш заради това, нали?
— О, да. Кара ме да искам да те съблека.
— О…
Елена се изчерви от глава до пети, а той слезе от своя бар-стол и се надвеси над нея, обхващайки лицето й с длани.
— Ще ми позволиш ли да те отведа до леглото си?
Докато наблюдаваше искрящите му виолетови очи, тя би се съгласила и да я просне на кухненския под, ако той го искаше.
— Да.
От гърдите му се разнесе изръмжаване, докато я целуваше.
— Познай какво.
— Какво? — попита тя, останала без дъх.
— Даде правилен отговор.
Ривендж я дръпна от бар-стола и я целуна бързо и нежно. С бастуна си в ръка той я поведе към другия край на пентхауса през помещения, които тя не забеляза и покрай гледки, на които не обърна внимание. Всичко, което чувстваше, бе необуздано нетърпение за онова, което щеше да прави с нея.
Нетърпение и… вина. Какво би могла да му даде тя? Желаеше го сексуално, но той нямаше да изпита удовлетворение. Макар да твърдеше, че и той получава нещо от преживяването им, тя се чувстваше сякаш…
— За какво мислиш? — попита Рив, докато влизаха в спалнята.
Елена хвърли поглед нагоре към него.
— Искам да бъда с теб, но… Не знам. Имам чувството, че те използвам или…
— Не ме използваш. Повярвай ми, знам какво е да бъдеш използван. Случващото се между нас няма нищо общо с това. — Той я спря, преди да е задала въпроса си. — Не, не мога да ти обясня, защото… По дяволите! Искам времето ми с теб да принадлежи само на нас двамата. Уморен съм от света, Елена. Толкова съм уморен.