Да, нямаше търпение да постави Елена в подобно положение.
А и случващото се му беше достатъчно. Да й доставя удоволствие, да й служи сексуално му беше достатъчно…
— Рив?
Той погледна към нея. Предвид дрезгавия й глас и еротичния блясък в очите й, беше готов да се съгласи на всичко.
— Да? — Отново облиза зърното й.
— Отвори уста.
Рив се намръщи, но направи, каквото му беше наредено, учуден защо…
Елена се протегна и опипа уголемените му кучешки зъби.
— Каза, че ти допада да ме задоволяваш и това си личи. Тези тук са толкова удължени… и остри… и бели…
Тя размърда бедра, като че възбудена от казаното и той знаеше накъде клони.
— Да, но…
— Би ми харесало, ако ги използваш върху мен. Сега.
— Елена…
Особеният блясък започна да напуска лицето й.
— Нещо против кръвта ми ли имаш?
— Боже, не.
— Тогава защо не искаш да се храниш от мен? — Тя се изправи до седнало положение и сложи една възглавница пред гърдите си, а русата й коса се спусна над лицето. — О, ясно. Вече си се нахранил от нея.
— Боже, не. — Би предпочел да погълне кръвта на лесър. Би пил кръвта на прегазена сърна, лежаща в канавката, преди да впие зъби във вената на Принцесата.
— Не използваш ли вената й?
Той погледна Елена мрачно и поклати глава.
— Не го правя и никога няма да го направя.
Елена въздъхна и отметна коса назад.
— Съжалявам. Не знам дали имам правото да задавам такива въпроси.
— Имаш. — Той пое ръката й. — Имаш пълното право. Не че… не можеш да питаш…
Думите му увиснаха във въздуха, а двата му свята се сблъскаха един с друг и около него полетяха отломки. Разбира се, че можеше да пита… той просто не можеше да й отговори.
Или пък можеше?
— Ти си тази, която желая — каза той в опит да се придържа към истината, доколкото му бе възможно. — Ти си тази, в която искам да бъда. — Той поклати глава, осъзнал какво е казал. — Със. Искам да кажа, с която искам да бъда. Колкото до храненето? Желая ли го от теб? По дяволите, да. Но…
— Значи не би трябвало да има „но“.
Нямаше. Той имаше чувството, че ще се хвърли върху нея и ще засмуче от вената й. Членът му беше готов дори сега, докато само го обсъждаха.
— Това е достатъчно за мен, Елена. Да те задоволявам ми е напълно достатъчно.
Тя се намръщи.
— Тогава имаш някакъв проблем с произхода ми.
— Моля?
— Мислиш, че кръвта ми е слаба ли? Защото в интерес на истината мога да проследя потеклото си доста назад в средите на аристокрацията. С баща ми може да преживяваме трудни времена, но поколения наред и през по-голямата част от неговия живот сме били членове на глимерата. — Рив потръпна, а тя стана от леглото, като използваше възглавницата, за да се прикрие. — Не знам откъде произлиза твоето семейство, но мога да те уверя, че течащото във вените ми е доста приемливо.
— Елена, въпросът не е в това.
— Сигурен ли си? — Тя отиде до мястото, където той беше съблякъл дрехите й. Първо облече бикините и сутиена, а после вдигна черния си панталон.
Рив не можеше да си представи защо задоволяването на потребността му от кръв беше толкова важно за нея. С какво би я удовлетворило това? Но може би в това се състоеше разликата между тях. Нейната цел не беше да използва околните, така че сметките й не опираха до това какво ще извлече. Докато той, дори когато ставаше дума да й достави удоволствие, определено получаваше нещо докато я задоволяваше. Когато я гледаше как се гърчи под устните му, той се чувстваше могъщ и силен, истински мъж, не някакъв безполов чудовищен социопат.
Тя не беше като него. И той я обичаше именно заради това.
О… боже. Нима…
Да, точно така.
Осъзнатото накара Рив да стане от леглото и да отиде до нея. Хвана ръцете й, които закопчаваха панталоните. Тя спря и погледна нагоре към него.
— Не е заради теб — каза й. — Можеш да ми вярваш.