Рив паркира срещу групата гаражи, в които държаха линейките и излезе от колата.
Фактът, че студената декемврийска нощ го накара да потрепери, беше още един добър знак и той се протегна към задната седалка на бентлито, за да вземе бастуна си и едно от многобройните си самурени палта. Освен вцепенеността друга неприятна страна на химическата му маска за пред света беше спадането на телесната температура, което превръщаше вените му в проводи на климатична инсталация. Животът му в тяло, което не чувстваше нищо и не подлежеше на затопляне, не беше забавен, но нямаше друг избор.
Може би ако майка му и сестра му не бяха нормални, досега щеше да се е превърнал в Дарт Вейдър и да се е отдал на тъмната си страна, прекарвайки дните си в разбъркване на мозъците на околните. Но озовавайки се в позицията на глава на семейството, се беше озовал в междинно положение.
Рив закрачи отстрани на къщата, придърпвайки яката на палтото по-плътно около врата си. Когато стигна до безличната на вид врата, натисна бутона на звънеца, прикрепен към алуминиевата рамка и се втренчи в електронното око. Само миг по-късно херметическата ключалка се отвори с просъскване и той бутна вратата, за да се озове в бяло помещение с размерите на голям дрешник. Обърна лице към камерата и още една ключалка се отвори, скрит панел се отдръпна назад и той слезе надолу по стълбите. Последва още една проверка. Още една врата. И най-накрая беше вътре.
Чакалнята беше подобна на тези във всяка друга клиника с редиците от столове, списания, поставени на малки масички, телевизор и няколко растения. Беше по-малка от тази в старата клиника, но беше чиста и добре подредена. Двете служителки на рецепцията се напрегнаха в мига, в който го видяха.
— Насам, господине.
Рив се усмихна на сестрата, която стана от бюрото си. За него „дългото чакане“ беше винаги в някой кабинет. Сестрите не обичаха да притеснява посетителите, чакащи на редиците столове, а също така не обичаха да е близо до тях.
Него това го устройваше. Не беше от най-социалните типове.
Кабинетът, към който го поведоха, не беше за спешни случаи и той го бе посещавал и преди. Беше посещавал всички кабинети.
— Докторът е в операционната, а останалата част от персонала е зает с пациенти, но някой колега ще ви прегледа възможно най-скоро. — Сестрата си тръгна на бегом, все едно бе чула сигнал, че сърцето на някой пациент е спряло и тя единствена притежаваше дефибрилатор.
Рив седна на кушетката за прегледи, без да съблича палтото си и стиснал бастуна си в ръка. За да му минава времето по-бързо, той затвори очи и остави емоциите на околните да се просмучат в него и да създадат в съзнанието му панорамна гледка. Стените на приземието изчезнаха и емоционалната решетка на всеки отделен индивид изплува от мрака, представяйки пред симпатската му страна многообразие от варианти на уязвимост, тревоги и слабости.
У него беше дистанционното управление за всички тях и той инстинктивно знаеше кой бутон да натисне, за да разбере, че сестрата в съседната стая се тревожи дали още е привлекателна за своя хелрен… но въпреки всичко продължаваше да яде прекалено много на Първото хранене. А мъжът, когото превързваше, беше паднал по стълбите и си беше порязал ръката заради прекалено многото изпит алкохол. Фармацевтът от другата страна на коридора доскоро беше задигал ксанакс за свои лични нужди… докато не беше научил, че има монтирани скрити камери, чиято цел беше да го заловят.
Саморазрушителното поведение на околните беше любимото риалити шоу на симпатите, а качеството му ставаше особено добро, когато самите те бяха продуцентите. И въпреки че зрението му се беше върнало обратно към „нормалното“, а тялото му беше изтръпнало и премръзнало, истинската му същност си оставаше непроменена. Запасите и източниците на вдъхновение за неговото шоу бяха неизчерпаеми.
— По дяволите!
Докато Бъч паркираше ескалейда пред гаражите на клиниката, от устата на Рот излязоха още няколко ругатни. Подпрял се на капака на твърде добре познато бентли, Вишъс беше осветен от фаровете като момиче от календар.