Дълго време. Много чакане. Безброй жестове и реплики, разменени между лекарите, намираща се от другата страна на голямото стъкло, докато сочеха с химикалките си към екрана. Най-накрая двамата се изправиха и кимнаха.
Влязоха заедно.
— Скенерът е нормален — заяви Хавърс.
Рот въздъхна така силно, че въздишката му прозвуча по-скоро като хриптене. Нормален. Нормален звучеше добре.
После Хавърс му зададе няколко въпроса. Рот отговори на всички до един, без да е сигурен в нито един от отговорите.
— При цялото ми уважение към личния ти лекуващ лекар — заговори Хавърс и се поклони по посока на доктор Джейн, — бих искал да ти взема кръв, за да направя изследвания и да те прегледам.
— Мисля, че идеята е добра. Второто мнение винаги е добре дошло, когато нещата не са ясни — намеси се доктор Джейн.
— Действай — отговори Рот и бързо целуна ръката на Бет, преди да я пусне.
— Господарю, ще бъдеш ли така добър да свалиш очилата си?
Хавърс приключи бързо с прегледа с фенерчето, после провери ушите и сърцето. В помещението влезе сестра с приборите за взимане на кръв, но доктор Джейн беше тази, която извърши процедурата. Когато всичко приключи, Хавърс тикна двете си ръце в джобовете на престилката и се намръщи по типичния за него начин.
— Всичко изглежда нормално. Поне нормално за теб. Зениците не реагират, но това е защитна реакция в резултат на фотофобията на ретината, която поначало имаш.
— И какви са изводите? — попита Рот.
Доктор Джейн вдигна рамене.
— Води дневник за главоболията. И ако слепотата се появи отново, трябва да дойдем тук незабавно. Може би ако направим скенер, докато тя трае, ще сме в състояние да определим проблема.
Хавърс отново се поклони на доктор Джейн.
— Ще уведомя лекуващия ти лекар за кръвните изследвания.
— Добре. — Рот вдига поглед към своята шелан, готов да си тръгне, но Бет се беше съсредоточила върху думите на лекарите.
— Никой от вас не изглежда особено доволен — отбеляза тя.
Доктор Джейн заговори бавно и внимателно, като че подбираше думите си с изключителна прецизност.
— Винаги, когато е налице увреждане, което съм неспособна да обясня, се чувствам неспокойна. Не казвам, че ситуацията е трагична, но все още не съм убедена, че всичко е наред само защото скенерът не показа нищо.
Рот слезе от масата за прегледи и взе черното си кожено яке от Бет. Усещането да го сложи на раменете си и да се отърве от ролята на пациента, в която се беше озовал заради проклетите си очи, беше неописуемо.
— Няма да пренебрегвам здравето си — обърна се той към двамата облечени в престилки, — но ще продължа да работя.
Последва хор, припяващ: „Трябва да почиваш няколко дни“, който той прекъсна, напускайки помещението. Докато двамата с Бет крачеха по коридора, той беше обзет от натрапчиво усещане за неотложност. Чувстваше непоколебимата увереност, че трябва да действа бързо, защото не му оставаше много време.
Джон не бързаше на път за „Зироу Сам“. След като напусна дома на Хекс, той закрачи по Десета улица и влезе, покрит със снежинки в заведение „Текс-Мекс“. Избра си маса до противопожарния изход и разгледа снимките в ламинираното меню, поръча си две порции ребърца, с гарнитура от картофено пюре и зелева салата.
Сервитьорката, която взе поръчката му и сервира храната, носеше скандално къса пола и изглеждаше готова да го обслужи не само по отношение на вечерята. Той сериозно обмисляше възможността. Тя имаше руса коса, не носеше прекалено много грим и краката й бяха хубави. Но миришеше на скара и не му допадна бавният й начин на говорене, като че го смяташе за тъп. Джон плати в брой, остави добър бакшиш и излезе забързано, преди да се е опитала да му даде номера си.
Озовал се на студа, той пое към „Трейд“ по заобиколен маршрут. Или, с други думи, обхождаше всяка пряка по пътя.
Нямаше лесъри. Нито хора, вършещи нередности.
Най-накрая влезе в „Зироу Сам“. Докато преминаваше през вратите от стомана и стъкло, силната музика, светлините и лъскаво облечените хора го накараха да изгуби малко от наперената мъжкарска маска. Хекс щеше да бъде тук.
Да. И какво? Той такава госпожичка ли беше, че да не може да стои в един и същи клуб с нея?
Вече не. Джон се стегна и пое към кадифеното въже, отмина охранителите и се озова във ВИП зоната. На масата на Братството Куин и Блей изглеждаха като куотърбеци, оставени на резервната скамейка, докато отборът им на терена падаше. Бяха нервни, барабаняха с пръсти по масата и си играеха със салфетките, донесени заедно с бутилките „Корона“.