Когато Джон се приближи, двамата погледнаха нагоре към него и спряха всякакъв вид движения, като че някой беше сложил записа на пауза.
— Здравей — каза Куин.
Джон седна до приятеля си и изписа с пръсти.
— Здравей.
— Как си? — попита Куин, а сервитьорката се появи в точния момент. — Още три „Корони“…
Джон го спря.
— Аз искам нещо друго. Кажи й, че искам „Джак Даниълс“ с лед.
Куин повдигна вежди, но предаде поръчката и се загледа в жената, отправила се към бара.
— Твърдо гориво, а?
Джон вдигна рамене и хвърли поглед към една блондинка през две маси от тях. В мига, когато забеляза, че я наблюдава, тя вкара всичките си оръжия в действие, разпиля дългата си лъскава коса по гърба и намести гърдите си, които едва не изскочиха от почти липсващата малка черна рокля. Но пък едва ли миришеше на печено на скара месо.
— Джон, какво става с теб, по дяволите?
— Какво имаш предвид? — изписа той с ръце, без да откъсва поглед от жената.
— Гледаш я, като че искаш да я сложиш в хлебче и да я залееш със сос.
Блей се прокашля смутено.
— Понякога начина ти на изразяване е направо ужасен, нали си наясно?
— Просто казвам, каквото виждам.
Сервитьорката се върна и постави на масата бирите и уискито, а Джон взе чашата си и изля съдържанието й в гърлото си.
— Това една от онези вечери ли ще бъде? — промърмори Куин. — Която свършва в някоя от баните отзад?
— Със сигурност ще стане така — изписа Джон. — Но не за да повръщам.
— Защо иначе… — Куин го погледна, като че някой го беше ощипал по задника.
О, точно така, помисли си Джон, докато оглеждаше ВИП зоната, в случай че се появеше още по-добра кандидатка.
В съседство с тях седяха трима бизнесмени, всеки от които придружен от жена, изглеждаща, сякаш очаква всеки миг да започне фотосесията й за страниците на „Ванити феър“. От другата страна на пътеката се беше настанила задължителната групичка от парвенюта с добре оформени тела, които духаха носовете си прекалено често и посещаваха банята по двойки. На бара седяха двама амбициозни новобогаташи с полуголите си втори съпруги, а други двама нещастници оглеждаха работещите момичета.
Джон все още проучваше обстановката, когато се появи самият Ривендж. Когато беше забелязан от присъстващите, наоколо премина вълна от вибрации, защото дори да не бяха наясно, че той е собственикът, не се срещаха често двуметрови типове с червен бастун, черно кожено палто и прическа ирокез. А и въпреки приглушеното осветление, се виждаше, че очите му са с виолетов цвят.
Както обикновено, от двете му страни се движеха двама мъже с неговите размери, които имаха вид, сякаш закусват с куршуми. Хекс я нямаше, но това не беше проблем. Дори беше много добре.
— Искам да стана като него, когато порасна — произнесе Куин провлечено.
— Само не си бръсни косата отстрани — отвърна Блей. — Прекалено е краси… Искам да кажа, неговата прическа изисква много грижи.
Блей насочи вниманието си обратно към бутилката бира, а разноцветните очи на Куин се стрелнаха за кратко към лицето на най-добрия му приятел, преди отново да отклони погледа си.
След като даде знак на сервитьорката за нова чаша уиски, Джон се размърда и се втренчи във водната стена, разделяща ги от зоната за общи посетители на клуба. На дансинга имаше безброй жени, търсещи онова, което той искаше да им даде. Само трябваше да отиде да си избере някоя сред доброволките.
Страхотен план, само че без никаква причина се замисли за самотните майки. Наистина ли би рискувал да създаде дете с непозната човешка жена? Очакваше се да знае кога са в овулация, но какво, по дяволите, знаеше той за жените?
Намръщен, Джон се обърна, взе чашата уиски в ръка и се концентрира върху работещите момичета. Професионалистки. Те познаваха добре играта, която искаше да играе той. Много по-добре.
Загледа се в една тъмнокоса жена с лице като на Дева Мария. Беше чувал, че името й е Мари-Терез. Тя беше шеф на работещите момичета, но също така можеше да бъде наемана. В момента съблазняваше мъж в костюм с жилетка, който изглеждаше много заинтересуван от онова, което му се предлагаше.